Това беше вярно и Уон-Ту не каза нищо. Пукети продължи нещастно:
— Беше толкова хубаво, когато ме създаде. Знаех толкова малко! Всичко, което ми казваше, беше чудесна изненада. Спомням си как ми разказваше каква е твоята собствена звезда и колко се различава тя от моята.
Уон-Ту неочаквано се разтревожи.
— Онази звезда беше друга — каза бързо той. — Напуснах я.
— О, да, аз също напуснах моите. Няколко пъти. Но беше толкова интересно, Уон-Ту! Бих искал да ми разкажеш за новата си звезда.
Уон-Ту определено се почувства застрашен и отвърна остро:
— Не ми се разказва за това.
— Тогава ми разкажи нещо друго — помоли Пукети. Кажи ми… кажи ми например защо онези няколко групи звезди неочаквано промениха курса си и се отдалечават от нас.
Уон-Ту вече не беше просто неспокоен. Вече беше убеден, че Пукети се опитва по един глупав, наивен начин да се докопа до информация, която не трябва да има. И отговори хитро:
— О, няма да ти е интересно да знаеш това, Пукети. Опитай се да научиш сам и после ми кажи!
След като прекъсна разговора, спря да помисли. Възможно ли беше Пукети все пак да хитрува?
Беше много жалко, че Уон-Ту реши да убие Пукети. Както се оказа обаче, това не беше лесно да се направи, защото самият Уон-Ту не беше в безопасност. Когато изригнаха последователно пет звезди от неговия тип, всяка със звездна маса между 0.94 и 1.12, Уон-Ту за пръв път през дългия си живот се изплаши.
Приликата между тези звезди и неговата не можеше да е случайна. Някои от неговите копия бяха стигнали до извода каква е звездата му, за да предприемат систематична акция за разпрашаване на звезди от този тип. Нечий търсещ огън беше насочен специално към него.
Уон-Ту винаги можеше да напусне звездата и да се премести на друга. Можеше да избере такава, която да не прилича на тази; може би някое малко червено джудже или едно от онези неща с кратък живот от вида Уолф-Райет. Никоя от двете не беше привлекателна за постоянен дом — звездата джудже беше твърде ограничаваща, а огромната млада звезда — твърде нестабилна. Но точно поради тази причина никой не би го търсил там.
Но… отиването там! Това беше проблемът! Това означаваше излизане от скривалището на звездата и излитането му като чиста форма на енергия — гол и незащитен в междузвездната пустота. Опасността нямаше да трае дълго. Той не можеше лесно да бъде открит. Имаше голям шанс да успее да извърши пътуването и безопасно да се скрие преди някое от неговите деца да открие присъствието му. Той изчисли шансовете за оцеляване на най-малко сто към едно.
Рискът беше твърде голям, за да го приеме. Особено след като все още имаше някои добре подготвени номера.
Известно време Уон-Ту беше доста зает. Правеше си друго копие.
Беше сигурен, че практиката води до съвършенство. Този път щеше да направи точно личността, която желаеше, без никакви възможни опасни черти. И без някои спомени, които грижливо щеше да изреже — това копие не биваше да му създава никакви проблеми.
За да направи това, Уон-Ту трябваше да проучи внимателно всяка част от своите памети. Да копира една схема тук, да махне друга там; приличаше много на компютърен специалист на Земята, който се опитва да пригоди една програма за, да речем, контрол на въздушния трафик, та да служи за защита от балистични ракети. Това му отне много време, защото в паметта му имаше неща от милиарди години и през цялото това време Уон-Ту не бе могъл да си позволи изобщо никакви прекъсвания. Затова той изключи повечето от сканиращите си системи, изключи звука на алармените системи, които го предупреждаваха за опасност от страна на неговите роднини, изключи дори връзката с копието си на планетата Небо. (Както се оказа по-късно, в някои отношения това беше много лошо, но Уон-Ту не го знаеше.) Той се посвети изцяло на конструиране на ново копие и когато плановете бяха изпълнени, го активира с гордост и надежда.
Новото копие се размърда и се огледа.
— Кой си ти? — попита то. И почти в същия момент добави: — И което е по-важно, кой съм аз?
— Аз съм Уон-Ту, когото ти обичаш и на когото желаеш всичко добро — отговори Уон-Ту. — Твоето име също е Уон-Ту.
— Но не можем и двамата да имаме едно и също име! Нали?
— Въпреки това имаме — каза Уон-Ту. — Разбира се, само между нас двамата ти трябва да имаш друго име, иначе ще е доста объркващо, нали? Така че само между нас двамата… чакай да помисля… да, мисля, че можем да те наречем Травълър35.