Виктор и Реза не бяха толкова щастливи. Нямаше нищо любезно в приветствията, с които ги посрещнаха; и, разбира се, нямаха дом, в който да се завърнат.
По-точно бяха в дома си. Тунелите и пещерите бяха на същото място, където беше бил град Хоумпорт. Във всеки случай повечето от тях. Централните обществени салони, електроцентралата с безкрайните потоци геотермална топлина, фризерите, които те захранваха — всички бяха на хълма, който беше започнал да се покрива с къщи, когато нюманхоумското слънце беше започнало да потъмнява. Най-големият от подземните „градове“ — онзи, който принадлежеше на сектата, която наричаха Света апокалиптична католическа църква на Великия транспортьор беше под някогашния център на Хоумпорт. Великите транспортьори не бяха единственият повече или по-малко независим клан (или нация, или религия — във всеки случай бяха отделна група, извоювала си този район). Алахабад36 и реформистите бяха покрай брега на запад от стария град, Пийпс (всъщност те наричаха себе си Народна република и каква точно беше тяхната религия Виктор наистина не можеше да каже) бяха изкопали мравуняците си под някогашния залив, който сега беше замръзнал и се бе превърнал в лед от дъното до повърхността.
За Реза и Виктор се беше променила не географията, а техният дом. Светът, в който бяха живели, си беше отишъл.
За фермата за гъби не се хабеше светлина — това беше една от главните причини да отглеждат гъби — и Виктор се препъваше във вонящата тъмнина.
Мразеше работата си. Имаше основания за това, но нямаше никаква алтернатива. Никой на (или под) Нюманхоум не стоеше без работа. Всеки работеше по много часове всеки ден — е, всеки ден освен един. От време на време имаха почивен ден. Великите не работеха в неделя, реформистите в събота, хората от Алахабад в петък — последните, защото религията им забраняваше да работят на този ден; а пийпс бяха избрали за свой неработен ден четвъртък; макар да нямаха своя религия, те изпитваха маниакална потребност да не допуснат другите да имат привилегия, която те нямат.
Виктор и Реза бяха специален случай. Щом стана ясно, че не са членове на никоя от четирите секти (и наистина, те не бяха чували за тях преди да бъдат замразени), те бяха поставени в новосъздадена категория на лица без религиозна принадлежност, на които изобщо не се полагат почивни дни. И им възложиха работи, които никой възрастен не искаше да върши.
Виктор си беше мислил, че скуката по време на дългото пътуване с „Арк“ до Небо е почти непоносима. Сега гледаше на нея едва ли не с копнеж, защото неговата работа с фекалните продукти беше много по-лоша.
На Нюманхоум не се разхищаваше не само труд. Нищо не се разхищаваше, дори и екскрементите. Когато някой трябваше да се облекчи, той следваше строги процедури: урината отиваше в един варел, фекалиите — в друг. Урината се обработваше и се извличаше урея за изкуствен тор за подземните култури. Фекалиите ставаха най-важната съставка на почвата, върху която растяха културите.
На Виктор му беше възложена неприятната задача да разстила пресни екскременти в тъмната, отвратително миришеща пещера: върху тях се отглеждаха гъби, а червеи и торни бръмбари се ровеха в тях да търсят прехраната си. В тази работа не беше самичък. Реза не беше с него, разбира се — държаха ги разделени до времето, когато Съветът на четирите сили трябваше да реши съдбата им — но имаше други четирима на същата работа, по един от всяка секта — никой от тях не по-възрастен от двадесет и две нюманхоумски години. Муни-бет и Алкар, съответно мюсюлманка от Алахабад и реформистка от свадливата протестантска християнска секта, събираха червеи и бръмбари за храна на пилетата в люпилните — това означаваше припкане по приличните на торф слоеве екскременти и ловене на малките същества с приличащи на вилици инструменти. Морди, момиче от Великия транспортьор, и Вандот, момче от Народната република, беряха гъби, което беше по-лесно. Така за Виктор оставаше най-тежката работа — да рине с лопатата. Пресните товари екскременти трябваше да се разстилат върху лехи за отглеждане на гъби. Когато отгледаха няколко реколти и те се изтощяха и не можеха да се използват като тор, трябваше да се натоварят на варели на колела, след което да бъдат откарани и смесени с почва за отглеждане на зърнени култури в осветените пещери.
Не работата нито вонята, нито дори враждебността на децата, с които работеше, тежеше най-много на Виктор, а че не знаеше — не знаеше толкова много неща! Не знаеше къде е Реза, не знаеше какво е онова ослепително ярко нещо, което наричаха „Вселена“. (Макар че беше започнал да има някои много странни подозрения за него — сигурно действаха релативистични ефекти.) Не знаеше какво е решено за неговото и на Реза бъдеще, а никой от работещите с него не искаше да говори.