Може би се намираше в така наречената от хората „криза на средната възраст“. Ако бе така, кризата беше дошла твърде рано. Уон-Ту беше далеч от средната възраст — едва беше преминал юношеството на своето безкрайно дълго съществуване, защото беше на не повече от дванадесет или петнадесет милиарда години.
Уон-Ту не прекара цялото си време в размишление. Имаше да свърши много работа. Първо, да изследва всяко ъгълче на новата си галактика, за да потърси възможните врагове, а също и просто за да я опознае, което му отне доста време — там имаше, в края на краищата, четиристотин милиарда звезди, разпръснати из пространство няколко трилиона кубически светлинни години. Няколко милиона години той изследва данните, пристигащи от двойките Айнщайн-Розен-Подолски, които беше внедрил на стратегически места в ръкавите на галактиката, в ядрото, в короната — навсякъде, където галактиката изглеждаше интересна. Много от това наистина беше интересно — сливащи се газови облаци, натежали от наближаващо раждане на нови звезди, супергигантски звезди, експлодиращи с плътни вълни, които оплождаха други облаци, черни дупки, неутронни звезди… Всичко това беше виждал и по рано, разбира се, но всеки път то беше малко по-различно и изобщо много интересно.
После постоянното непреодолимо любопитство, което винаги трябваше да бъде задоволено, го подтикна да разшири изследванията си в пространството. Неговата галактика си беше негова, неоспорвана; но Уон-Ту добре разбираше, че в огромното пространство за мащабите на разширяващата се Вселена една галактика наистина е нещо много малко.
Когато разглеждаше далечната част на Вселената, той не виждаше големи промени за няколкото милиарда години изследване. Имаше известни тенденции далечните сини мъглявини да стават зеленикави — сега те бяха още по далеч и се отдалечаваха относително по-бързо. И той видя, че някои от по-старите галактики, дори няколко съвсем наблизо, са започнали да проявяват признаци на старческо отслабване. Те се свиваха и губеха маса — „изпарение“ е думата, която би дошла наум на човешките същества. Уон Ту разбираше много добре процеса. Когато се случеше две звезди да обикалят близко една до друга по галактическите си орбити — както неизбежно се случваше от време на време във вечността, — те си взаимодействаха гравитационно. Извършваше се прехвърляне на кинетична енергия. Едната увеличаваше малко скоростта си, другата я намаляваше. Статистически през дългия живот на една галактика някои от тези звезди щяха да продължат да увеличават скоростта си, докато другите щяха да я намаляват — и по-бързо движещите се рано или късно щяха да напуснат родната си галактика, докато по-бавните щяха да падат по спирала надолу, за да колабират в центъра на галактиката, образувайки гигантски черни дупки. Този процес не протича бързо — не за някакви си няколко милиарда години, така да се каже.
Но Уон-Ту виждаше, че процесът протича, и се замисли разтревожен за бъдещето си.
Искаше му се да има някой, с когото да поговори по тези въпроси.
Всъщност искаше да има някой, с когото просто да си поговори. Беше започнал наистина да се чувства самотен.
Когато стигнеше до такава мисъл, Уон-Ту винаги ставаше много внимателен, защото знаеше какви заплахи крие създаването на компания…
Но в края на краищата не можа да устои. Отстъпи. Беше неизбежно. Дори Адам не е могъл да устои вечно на самотата в Райската градина.
Уон-Ту си напомни, че каквито и да са всички нови копия, първо и преди всичко те трябва да са безопасни. Не искаше да има някой, който отново да стреля по него от засада.
Така първият му другар, който той създаде в новата си галактика, беше строго дефиниран, всяка черта от характера, която би довела до независимост на действията му, бе грижливо премахната и на нейно място бе поставена безпрекословна вярност към Уон-Ту. Уон-Ту изпусна всякаква информация за възможността за използване на гравитационни сили, които биха могли да разпрашават звезди; изтри частите, които водеха до такива емоции като гняв, ревност и гордост. Направи така, че новото копие да е преди всичко доволно.
Всъщност то беше само негова сянка. Не беше много по-умно от неговия почти забравен двойник, материалното копие Файв. И нямаше достатъчно индивидуалност, за да заслужава истинско име. Уон-Ту го нарече Хепи38.
Хепи беше вечно щастлив. Приемаше спокойно както доброто, така и лошото. Ако Уон-Ту го нахокаше, Хепи отговаряше с добродушно ломотене — би могло да се нарече „кикотене“. Когато Уон-Ту беше в лошо настроение, Хепи весело не му обръщаше внимание.