— Уф? — възрази Карл със самоувереността на човек, който знае повече. — Не е мъчно да си ги приготвим. Всяка права пръчка може да ни послужи за рамо на везни, а блюда можем да намерим също така лесно.
— Ами грамове? — прекъсна го Гаспар. — Тях от какво ще направим? Рамената и блюдата на везните ти ще бъдат без полза, струва ми се, ако нямаме грамове. Липсата на грамове ще ни спъне.
— Изненадам съм, Гаспар, че си толкова неразсъдлив и позволяваш на простодушието си така лесно да те обезсърчи и изплаши. Аз мисля, че мога да си направя поредица от грамове, където и да попадна, стига да имам подръчен материал — парче дърво и достатъчно камъни.
— Как, братко? Кажи, моля ти се!
— Най-напред аз зная колко тежа сам.
— Съгласен. Но това е само една мярка. Как ще намериш по-малките — фунтове й унции?
— С теглилката, която ще построя, аз ще измеря тялото си с купчина камъни. След това ще ги разделя на две части, които също ще изравня. Така ще получа мярка, равна на половината ми тегло. Ще помните, че това е известна величина. Като разделя и тази част, ще получа по-малка мярка; и така нататък, докато получа и най-малката потребна мярка. По този начин ще получа фунт, унция или каквато мярка ни дотрябва.
— Много вярно и много остроумно си го намислил, братко — отговори Гаспар. — Планът е несъмнено добър, като изключим едно обстоятелство, което ти като че не си взел под внимание.
— Какво именно?
— Съвсем точни ли са данните ти? — запита направо Гаспар.
— Данните ли?
— Да, първоначалната мярка, от която смяташ да започнеш и върху която ще основаваш изчисленията си. Имам предвид собственото ти тегло. Знаеш ли го?
— Разбира се — каза Карл. — Тежа точно 140 фунта2.
— Ох, братко — отвърна Гаспар, като поклати неуверено глава, — ти тежеше 140 фунта в Лондон — и аз зная, това, — а приблизително толкова тежах и аз; но забравяш, че и двамата сме отслабнали от вълненията и грижите в сегашното жалко съществувание. Да, мили братко, виждам колко си изтънял, откакто заминахме от Калкута, а и ти сигурно забелязваш същата промяна в мене. Така е, нали?
Карл беше принуден да отговори утвърдително на този въпрос и същевременно да признае, че забележката на брат му е права. Данните му не бяха точни. Собственото му тегло, което не беше неизменна величина и щеше да е всякога несигурна мярка, не можеше да им послужи в сегашния случай. А пресмятанията, които искаха да направят, бяха толкова важни, че не можеха да ги установят върху такава несигурна основа. Карл разбираше напълно ясно това, но не се обезсърчи и не се отказа от намерението да направи замисления опит.
— Добре, братко — каза той, като погледна усмихнато Гаспар, сякаш се радваше на прозорливостта му, — признавам, че твоите доводи бяха този път по-правилни; но това не е основание да се откажа от плана си. Има още много начини да се установи теглото на един предмет и ако помисля малко, сигурно ще измисля нещо друго; но, за щастие, няма защо да се тревожим по тоя въпрос; струва ми се, че имаме подръка една съвсем точна мярка.
Каква? — запита Гаспар.
— Някои от оловните куршуми на пушката ти. Нали казваше, че тежат по една унция?
— Шестнадесет куршума тежат наистина един фунт, значи всеки тежи по една унция. Имаш право, Карл; тази мярка положително ще ни свърши работа.
Въпросът не се нуждаеше от никакви по-нататъшни проучвания и те се заловиха незабавно да установят колко ще тежи въже, дълго двеста ярда. Скоро направиха теглилка, която уточниха така внимателно като че щяха да теглят злато с нея. Готовото двадесетярдово въже бе измерено с камъни, на който теглото беше предварително изчислено чрез измерване с куршум, а след това бе превърнато във фунтове и унции. Като умножиха осем пъти това число, установиха колко ще тежи едно сто и шестдесет ярдово въже, каквото щеше да им бъде необходимо.
След като установиха това, оставаше да се уверят дали орелът ще може да отлети с такъв товар. Не беше необходимо, разбира се, птицата да отлети с цялото въже; част от него щеше да остане отначало на земята; но ако успее да достигне и най-ниския край на канарата, на крака й все пак ще тегне поне едно сто-ярдово въже; а ако излети по-високо, тежестта ще бъде съответно по-голяма.
Естествено беше да се предположи, че беркутът ще избере при отлитането най-ниската част на канарата, особено като усети, че полетът му се спъва от странната тежест на крака; ако това предположение се окажеше правилно, ще остане да отнесе много по-малката тежест. Всъщност те ще могат чрез самото въже да насочат беркута към най-ниската част на канарата, защото, като държат в ръка въжето, ще могат да попречат на птицата да отлети в друга посока.