— Сигурно нещо ги е забавило — каза тя. — Виждали ли сте някога съдията Ранкър? Той има лице на светец.
Освен това помня как органът премина неочаквано, дори някак отчаяно, от Бах към ранния Роджърс и Харт. Но, общо взето, през цялото време аз сякаш се грижех за някакъв пациент — тоест за самия себе си — защото постоянно трябваше да сподавям пристъпите на кашлицата. Докато седях в стаята, непрекъснато ме спохождаше и плашеше мисълта, че ей сега ще повърна кръв или ще ми се счупи някое ребро въпреки левкопластовия корсет, който носех.
В четири и двадесет — или, казано без заобикалки, двадесет минути, след като вече всяка надежда бе загубена — невенчаната булка, навела глава, с родителите си от двете страни, заслиза с несигурна стъпка по дългата каменна стълба. Навън — имах чувството, че я предават от ръка на ръка — я наместиха в първото от черните лъскави таксита, паркирали в двойна редица покрай тротоара. Това беше изключително живописна картина — също като в илюстровано списание — и както е редно за такава картина, в нея имаше и съответният брой свидетели гостите за сватбата (между които и аз) вече се изливаха на групи от къщата и при все че се мъчеха да се държат благоприлично, зяпаха вторачени, едва ли не с изскочили очи булката. И ако нещо смекчаваше донякъде това зрелище, причината бе във времето: юлското слънце жареше и блестеше със силата на стотици фотосветкавици, тъй че лицето на булката, слязла по стълбата почти в несвяст, плуваше в някаква омара, а тъкмо това бе нужно.
Когато колата с булката изчезна тъй да се каже физически от сцената, напрежението пред къщата — особено под самия сенник, където се въртях и аз — се превърна в обикновена блъсканица — все едно че къщата беше черква, — денят — неделя и богомолците се разотиваха.
Изведнъж, с особена настойчивост, започна да се предава от уста на уста, че колите са на разположение на гостите, дори ако приемът не се състои и плановете се изменят. Така бил казал чичото на булката Ал. Доколкото можеше да се съди от реакцията на хората около мен, това бе прието като beau geste.2 Беше обяснено обаче, че колите остават „на разположение“ едва след като на „най-близките роднини“ на булката — цял отред внушаващи страхопочитание люде — бъде осигурен необходимият превоз, за да напуснат сцената. И след необяснима суетня и разтакаване (в това време така ме бяха притиснали, че не можех да мръдна) „най-близките роднини“ започнаха своето преселение — по пет-шест или по трима-четирима в кола. Доколкото разбрах, това зависеше от възрастта, поведението и задниците на първите, които влизаха в колата.
Изведнъж по нечие указание, дадено мимоходом, но съвсем категорично, аз се озовах до самия бордюр под края на сенника и започнах да настанявам гостите в колите.
Заслужава да се помисли защо именно мен избраха за тази отговорна работа. Доколкото схванах, непознатият делови мъж, който ми възложи тази задача, нямаше и най-малка представа, че аз съм брат на младоженеца. Следователно логично е да се приеме, че ме бяха избрали по съвсем други, много по-прозаични причини. Беше четиридесет и втора. Аз бях двадесет и три годишен, току-що влязъл в армията. Сигурен съм, че само възрастта ми, униформата и онова зеленикавожълто сияние на несъмнена услужливост, което се излъчваше от мен, са разсеяли всякакви съмнения, че може да ми се възложи ролята на портиер.
Не стига, че бях само на двадесет и три години, но и бях явно изостанал за възрастта си. Помня, че настанявах хората в колите съвсем непохватно. Вършех това с фалшиво ученическо старание, мъчейки се да създам впечатление, че изпълнявам важна задача. След няколко минути ми стана ясно, че имам работа предимно с поколение от възрастни, ниски, охранени хора и моята роля — да ги прихващам под ръка и да затварям вратите след тях — се сведе до празно пъчене на гърди.
Започнах да се държа като изключително нахакан, пълен с обаяние млад гигант, раздиран от кашлица.
Но следобедната жега ми действаше меко казано потискащо, а и не виждах каква отплата мога да получа за изпълняваната служба. Затова, въпреки че тълпата от „най-близките роднини“ едва бе започнала да оредява, аз се метнах в една от току-що напълнените коли, която вече потегляше. Може би за наказание си ударих главата в покрива и тя изкънтя. Между пътниците в колата се оказа и моята шепнеща позната Хелън Силзбърн, която веднага започна да ми изразява необикновеното си съчувствие. Ударът очевидно бе отекнал в цялата кола. Но на двадесет и три години аз бях от онзи тип младежи, които, каквато и рана да получат пред хорски поглед (освен счупена глава), само се разсмиват с глух неестествен смях.