Колата се движеше на запад — сякаш право в зиналата пещ на небето. Така изминаха две пресечки, докато стигнахме Медисън Авеню, където завихме рязко на север. Имах чувството, че само невероятната осторожност и ловкост на непознатия шофьор ни спасиха от гибел в страшната пещ на слънцето.
Докато изминахме първите четири-пет блока по Медисън Авеню, разговорът в колата се свеждаше до фрази като „Да не би да ви притеснявам?“ или „В живота си не помня такава жега!“ Тази, която не помнеше в живота си такава жега, се оказа, както бях дочул още докато стоях на тротоара, придворната на булката.3 Беше здравенячка на двадесет и четири-пет години, облечена с розова атлазена рокля, с венче от изкуствени незабравки в косите. В нея определено се чувстваше нещо атлетическо, сякаш преди година-две бе завършила колеж за инструктори по физическо възпитание. Тя дори държеше букета гардении в скута си по такъв начин, сякаш той бе спаднала волейболна топка. Седеше отзад, притисната между мъжа си и едно слабичко старче с фрак и цилиндър и с незапалена хаванска пура в ръка. Мисис Силзбърн и аз — допрели непорочно коленете си — заемахме отварящите се седалки. На два пъти, без да имам някакъв повод за това, а просто от възхищение изгледах слабичкото старче. В началото, когато започнах да настанявам хората в колата и отворих вратата за него, изпитах за миг желание да го вдигна на ръце и да го вкарам внимателно през отворения прозорец. Той беше слаб като клечка, а на височина нямаше и пет фута, но въпреки това не приличаше на пигмей или джудже. Седеше изправен и гледаше строго право пред себе си. Когато го погледнах втори път, забелязах на ревера на фрака му петно, което много приличаше на леке от мазнина. Забелязах също, че между цилиндъра му и покрива имаше може би цели осем пръста разстояние. Все пак в първите минути на пътуването ме занимаваше преди всичко собственото ми здравословно състояние. Не ми стигаха плевритът и цицината на главата, ами започнах да си мисля — като някой хипохондрик, — че имам начало на ангина. Крадешком обръщах език назад и се мъчех да изследвам съмнителните места в глътката. Помня, че се бях вторачил право пред себе си — във врата на шофьора, който представляваше релефна карта от зараснали циреи, — когато съвсем неочаквано моята съседка се обърна към мен:
— Извинете, в гостната нямах възможност да ви попитам. Какво прави вашата мила майка? Вие сте Били Бриганза, нали?
В този миг бях пъхнал езика си съвсем назад, за да изследвам мекото небце. Изправих го, преглътнах и погледнах съседката си. Тя беше към петдесетгодишна, облечена модерно и с вкус. Лицето й беше силно гримирано.
Отвърнах й, че има грешка.
Тя се вгледа в мен с леко притворени очи и каза, че досущ приличам на сина на Силиа Бриганза. Особено в устата. Опитах се с израза на лицето си да покажа, че всеки може да сбърка. След това отново забих поглед във врата на шофьора. В колата настъпи мълчание. За разнообразие погледнах през прозореца.
— Как ви харесва военната служба? — попита внезапно мисис Силзбърн, просто за да поддържа разговора.
Но тъкмо в този миг ме нападна кашлица. Когато пристъпът отмина, обърнах се към нея и отговорих колкото бе възможно по-добре, че съм си намерил много нови приятели в армията. Беше ми трудно да се обръщам към нея — пречеше ми стегнатият около диафрагмата левкопласт.
Тя кимна.
— Според мен всички вие сте чудо момчета — каза тя двусмислено. — Ами на булката ли сте приятел или на младоженеца? — попита после, минавайки „деликатно“ към същественото.
— Как да ви кажа, аз не съм точно приятел…
— Ако сте приятел на младоженеца, по-добре не го казвайте! — прекъсна ме придворната отзад. — Ех, да ми падне в ръцете само за две минутки. Само за две минутки, не повече.
Мисис Силзбърн се извърна цяла и се усмихна на придворната. После пак се обърна напред. Ние с нея се бяхме обърнали почти едновременно. Това трая само миг, но усмивката, с която тя възнагради придворната, беше същински шедьовър. Тази жива усмивка изразяваше неограничена симпатия към всички млади хора в цял свят, особено към тази дръзка и откровена представителка на младежта, с която впрочем, тя още почти не се познаваше.
— Кръвожадно същество — каза със смях мъжки глас.
Ние с мисис Силзбърн отново се обърнахме. Беше се обадил мъжът на придворната. Той седеше точно зад мен, от лявата страна на жена си. Разменихме с него бегъл, но остър и недружелюбен поглед, какъвто в тази нервна 1942 година можеха да разменят само офицер и прост войник. Той, старши лейтенант от свързочните войски, носеше много интересна фуражка на пилот от военновъздушния корпус, чиято пружина бе извадена — очевидно с цел шапката да придава на собственика си страшно нахакан и храбър вид. В случая фуражката съвсем не изпълняваше това свое предназначение, а само допринасяше моята преголяма шапка, която носех по всички правила, да прилича на палячовска гугла, измъкната набързо от някоя шахта за боклук.
3
Придворна на булката — жената, която се грижи и помага при обличането и нагласяването на булката. — Б. пр.