— Ти ли си Марлоу?
— Аз съм.
— Имаш ли личен сейф в банката?
Нормата ми за учтивост бе изчерпана за целия следобед.
— Стига си питал, ами казвай какво искаш.
— Зададох ти въпрос, Марлоу.
— Аз пък не ти отговорих. Ето така! — И натиснах вилката.
Затърсих цигарите си, без да я пускам. Знаех, че пак ще се обади. Това е неминуемо, когато се имат за големи мъжаги. Защото не са си казали ключовата приказка. Затова, когато позвъни, заговорих веднага, без да чакам:
— Ако ще ми правиш предложение, давай. А докато не съм получил пари от теб, ще ми говориш на „ви“ и ще ме наричаш „мистър“.
— Обуздай темперамента си, приятел. Закъсах и имам нужда от помощ. Една моя вещ трябва да се съхранява на сигурно място. За няколко дни. Не повече, А ти на бърза ръка ще получиш малко парички.
— Колко малко и колко бързо?
— Стотачка. Ей я тук, чака. Пазя ти я топличка.
— Чувам я как мърка. Къде точно ме чака? — Гласът бе като двоен — веднъж долиташе до слуха ми, после кънтеше в главата ми.
— В стая триста трийсет и две на хотел „Ван Найс“. Почукай два пъти късо и два пъти дълго. И не много силно. Трябва да се действува бързо. Кога можеш да…
— Какво искаш да съхранявам?
— Този въпрос ще изчака идването ти. Нали ти казах, че бързам.
— Как ти е името?
— Просто стая триста трийсет и две.
— Благодаря, че ми се обади. Дочуване.
— Ей, почакай! Не е каквото си мислиш. Не са диаманти, нито смарагдови обици. Просто нещо много ценно — за мен. За никой друг.
— В хотела има сейф.
— Държиш ли да умреш беден, Марлоу?
— Защо не? И Рокфелер така умря. Дочуване отново.
Гласът се промени. Приглушените нотки изчезнаха. Сега заговори ясно и бързо:
— Как вървят нещата в Бей Сити?
Нищо не казах. Чаках го да продължи. По жицата се разнесе глух кикот.
— Мислех си, че това ще те заинтригува, Марлоу, Та значи стая триста трийсет и две. Скачай на крака, приятел. Работата е бърза.
И затвори. Аз също. Неизвестно защо моливът се търкулна, падна и връхчето му се счупи о стъклената джунджурия, която бях подложил под крака на бюрото. Вдигнах го, след което бавно и грижливо го наточих в острилката, прикрепена към рамката на прозореца, като го въртях внимателно, за да е равномерно. Сложих го в поставката за моливи на бюрото и си изтупах ръцете. Разполагах с колкото време си исках. Погледнах през прозореца. Нищо не видях. Нито чух.
Изведнъж, и аз не знам защо, зърнах лицето на Орфамей Куест без очилата, изрисувано и гримирано, с високо вдигната руса коса, завъртяна на плитка в средата. И обещаващи легло очи. Всички задължително имат такива очи. Опитах се да си представя това лице отблизо, в плен на някой мъжествен тип от широките простори на бар „Романов“1.
След двайсет и девет минути бях в хотел „Ван Найс“.
Глава 8
Някога, много отдавна, може да е бил що-годе представителен. Но вече не. Споменът за стари пури лепнеше из фоайето, както мръсната позлата по таваните и издънените пружини на кожените кресла. Мраморът на регистратурата бе пожълтял от времето. Килимът обаче беше нов и ми се видя корав, също като дежурния регистратор. Минах покрай него, отправих се с небрежна походка към щанда за цигари в ъгъла и сложих на тезгяха монета от двайсет и пет цента за пакет „Кемълс“. Продавачката беше сламеноруса, с дълъг врат и уморени очи. Постави цигарите пред мен, добави кутия кибрит и пусна монетата в касичка, на която пишеше: „Благодарим ви, че подпомогнахте нашата благотворителност“.
— Нали нямате нищо против? — попита с търпелива усмивка. — Сигурна съм, че искате да помогнете на бедните деца с изкривени от рахит крака и така нататък.
— Ами ако имам нещо против?
— Ето, и аз ще добавя седем цента, а за мен това е много, страшно много.
Гласът й бе нисък, провлачен, криещ влажна ласка като използувана хавлия. Сложих още една монета от двайсет и пет цента върху нейните седем. Тогава тя ме дари с голямата си усмивка. Видях чак сливиците й.
— Много сте мил. От пръв поглед го разбрах. Ако знаете колко на ваше място ще започнат да ме свалят. Можете ли да си представите! Заради някакви си седем цента! Да те свалят!
— Кой е детективът на хотела? — попитах, без да се възползувам от предоставената ми възможност.
— Те всъщност са двама. — Тя посегна бавно и изящно към тила си, като демонстрира поне две шепи кървавочервени нокти. — Нощем е мистър Хейди, а през деня мистър Флак. Сега е ден, значи мистър Флак е дежурен.
— Къде мога да го намеря?
Блондинката се надвеси над тезгяха, като ми позволи да помириша косата й, и посочи с двусантиметров нокът клетката на асансьора.
1
Прочут ресторант и нощно заведение в Холивуд, чийто съдържател Хари Гърсефтсън се представял за руски княз и бил личен приятел на всички киноартисти и знаменитости. — Б. пр.