Очите на Флак се стрелнаха към мен и веднага пак се сведоха надолу.
— Затова казвам, че е тръгнал след нея — продължих аз. — Сигурно е забелязал, че оставя ключа на регистрацията, и е излязъл след нея от хотела.
— Много си досетлив бе!
Аз се наведох и придърпах телефона.
— Най-добре да се обадя на Кристи и да приключим с тая работа. Колкото повече разсъждавам, толкова повече се плаша. Може пък наистина тя да го е убила. Не мога да прикривам убийци.
И свалих слушалката от вилката. Флак захлупи ръката ми с влажна лапа. Слушалката отскочи върху бюрото.
— Остави! — почти изхълца той. — Проследих я до една кола, паркирана на нашата улица. Взех номера. За бога, приятел, остави ми някакво изходче! — Той затършува като обезумял из джобовете си, — Знаеш ли колко изкарвам тук? За цигари, пури и нищо друго. Почакай малко. Мисля, че… — Занарежда пасианс с някакви кирливи пликове, спря се най-сетне на един и ми го подхвърли. — Ето номера на колата. Дори не го помня, ако това ти доставя удоволствие.
Взех плика — на него наистина имаше надраскан номер. Накриво и нечетливо — както, ако е бил писан набързо на улицата от човек, подложил ръка под листа. 6 N 333. Калифорния 1947.
— Сега доволен ли си?
Гласът на Флак. Или поне думите излязоха от неговата уста. Откъснах номера и му върнах плика.
— Четири пе триста двайсет и седем — произнесох, без да откъсвам очи от лицето му. Нищо не проблесна в погледа му. Нямаше следа от присмех или прикритост. — Как да съм сигурен обаче, че това не е просто случаен номер, който си имал преди това?
— Трябва да ми вярваш.
— Опиши колата.
— Спортен кадилак, не много нов, с вдигнат гюрук. Модел хиляда деветстотин четирийсет и втора година — приблизително. Цветът е прашносин.
— Сега опиши жената.
— Не искащ ли прекалено много за парите си, приятел?
— Парите са на доктор Хамбълтън. Той се намръщи.
— Добре де. Руса. Бяло палто, обшито с цветни конци. Синя сламена шапка с широка периферия. Тъмни очила. Висока около метър и петдесет и пет. Телосложение на фотомодел.
— Би ли я познал — без очилата? — попитах предпазливо.
Той се престори на замислен. После поклати отрицателно глава.
— Кажи ми пак кой беше номерът на колата, Флаки? — опитах се да го изненадам.
— Кой номер?
Наведох се през бюрото и изтръсках пепелта от цигарата върху пистолета. После го погледнах в очите. Знаех обаче, че е изгубил играта. И той го знаеше. Взе пистолета, издуха пепелта и го прибра в чекмеджето.
— Хайде, разкарай се — изсъска през зъби. — Кажи на ченгетата, че съм пребъркал трупа. И какво от това? Най-много да изгубя работата си. Може да ме напъхат и в кафеза. Е и? Ще изляза оттам и ще съм още по-добре. Малкият Флаки няма защо да се притеснява за кафето и кифличките си. Да не мислиш, че тъмните цайси са ме заблудили? Толкова филми съм изгледал, че няма начин да не позная това хубаво задниче. Ако питаш мен, мацето доста време ще се мотае по екрана. Тя е от изгряващите… И кой знае — ухили се победоносно насреща ми — дали в близко бъдеще няма да й потрябва телохранител. Човек, който да й бъде подръка, да държи всичко под око, да внимава да не се забърка в някоя каша. Някой, който познава играта и по отношение на парите не иска майка си и баща си… Какво има? Бях наклонил глава на една страна и се ослушвах.
— Стори ми се, че чух църковен звън.
— Наблизо няма църкви — каза той презрително. — Платиненият ти мозък дава фира.
— Една-единствена камбана. Бие много бавно. Той също се ослуша.
— Нищо не чувам — рече остро.
— Няма и да чуеш. При това ти единствен на този свят няма да чуеш.
Флак седеше и ме гледаше, присвил противни очички, с лъщящи противни мустачки. Едната му ръка потръпваше.
Оставих го на мислите му, които сигурно бяха нищожни, грозни и уплашени като самия него.
Глава 12
Блокът се намираше на Дохийни Драйв, точно под възвишението на Стрип2. Всъщност бяха две сгради, една зад друга, свързани условно с вътрешно дворче с фонтан и стая, пристроена над арката. Във фоайето, облицовано с изкуствен мрамор, имаше звънци и пощенски кутии. Общо шестнайсет, като три нямаха табелки. А имената, които прочетох, нищо не ми говореха. Явно работата нямаше да е толкоз лесна. Натиснах дръжката на входната врата, която се оказа отключена, но това не улесняваше нещата кой знае колко.
Отпред бяха паркирани два кадилака — „Линкълн Континентал“ и „Пакард Клипър“. Нито един не беше с търсения номер и цвят. На отсрещната страна някакъв мъж с бричове за езда се беше изтегнал в спортна ланча с ниски врати, а краката му висяха отвън. Пушеше и гледаше бледите звезди, които бяха достатъчно благоразумни да се държат по-надалеч от Холивуд. Изкачих стръмната улица, водеща към булеварда, изминах една пряка в източна посока и се затворих в една сауна, наречена телефонна кабинка. Обадих се на Смит Бульона — наречен така, защото заекваше. Още една загадка, която нямах време да проумея.
2
Условно название на главна улица в някои големи американски градове, където са съсредоточени нощни заведения и игрални домове. — Б. пр.