Тя отстъпи от вратата и ми махна да вляза.
— Да пийнем по нещо. Ужасно ми се иска. Обожавам ласкателството, колкото и да е неискрено.
Влязох. Пищов, насочен към бъбреците ми, ни най-малко не би ме изненадал. Младата жена застана така, че за да мина покрай нея, трябваше да се отъркам в тялото й. Ухаеше като Тадж Махал на лунна светлина. Затвори вратата и се насочи с танцова стъпка към малък бар на колелца.
— Уиски? Или предпочитате коктейл? Мога да ви забъркам едно ужасно мартини.
— Благодаря, уиски.
Наля две чаши, в които спокойно би се побрал разтворен чадър. Седнах в облечено в пъстър кретон кресло и се огледах. Обстановката беше старомодна. Изкуствена камина с газови цепеници и мраморна поличка, пукнатини в мазилката, две жизнерадостни цветни мацаници на стените, толкова ужасни, че нищо чудно да бяха много скъпи, старо олющено пиано — за голямо мое учудване без метнат през него испански шал. Навсякъде бяха разпръснати чисто нови книги с ярки обложки, в ъгъла — пушка двуцевка с красива резба по приклада и бяла сатенена панделка, завързана около цевите. Холивудско остроумие.
Мургавата дама с бричовете ми подаде чашата и кацна на страничната облегалка на креслото, в което се бях настанил.
— Наричайте ме Долорес, ако желаете. — И с тези думи отпи юнашка глътка.
— Благодаря.
— А аз как да ви наричам? Усмихнах се широко.
— Разбира се — продължи Долорес, — много добре си давам сметка, че сте ужасен лъжец и не носите никакви снимки. Макар че изобщо нямам намерение да разпитвам за несъмнено твърде личната ви работа.
— Нима? — погълнах аз няколко сантиметра от поднесения ми алкохол. — А може ли да попитам за банята на мис Уелд — дали се къпе със старомоден сапун или с арабски подправки във водата?
Тя размаха остатъка от кафявата цигара в малките златни щипци.
— Да не би да желаете да й помогнете? Банята е ей там — през портала и надясно. Вратата едва ли е заключена.
— Щом като е толкоз лесно, не желая.
— Аха! — огря ме повторно слънчевата усмивка. — Значи обичате трудностите. Да не забравя да бъда недостъпна. — Слезе грациозно от облегалката и изхвърли цигарата, като се наведе така, че да се насладя на извивката на бедрата.
— Не се притеснявайте, мис Гонсалес. Дошъл съм просто по работа. Нямам намерение да изнасилвам никого.
— Така ли? — усмивката поомекна, стана ленива и — ако не можете да се сетите за по-подходяща дума — предизвикателна.
— Но обещавам да се поправя.
— Вие сте забавен кучи син — сви тя рамене и мина през портала, понесла половинлитровата си дажба уиски и сода. Чух леко почукване, после гласа й: — Миличка, дошъл е един човек, който твърди, че носи снимки от студията. Muy simpático. Muy guapo también. Con cojones.3
Познат глас я сряза:
— Затваряй си устата, кучко. Ей сега ще изляза.
Мис Гонсалес се върна, като си тананикаше. Чашата й беше празна. Отиде пак при бара.
— Но вие нищо не пиете! — възкликна, като погледна чашата ми.
— Вечерял съм. А стомахът ми побира само два литра. Разбирам и малко испански.
Тя отметна глава.
— Шокиран ли сте?
Очите й се вдигнаха към тавана, а раменете изпълниха танц с ветрило.
— Доста трудно се шокирам.
— Но ме чухте какво казах, нали? Madre de Diòs.4 Моля да ме извините.
— Има за какво. Вече си беше наляла.
— Съжалявам — въздъхна. — Поне така ми се струва. А понякога никак не съм сигурна. Друг път изобщо не ми пука. Човек може да се обърка. Всичките ми приятели смятат, че съм прекалено искрена и казвам каквото мисля. Все пак ви шокирах, нали?
Отново се беше наместила на облегалката на креслото ми.
— Не. Но ако пожелая да бъда шокиран, ще знам къде да дойда.
Тя небрежно отметна ръката с чашата и се облегна върху мен.
— Аз обаче не живея тук, а в Шато Берси.
— Сама?
Долорес ме тупна игриво по върха на носа. После, докато се усетя, се намърда в скута ми и правеше сериозни опити да отхапе част от езика ми.
— Ах ти, сладък кучи сине. — Устата й беше гореща като въглен. Устните й пареха като сух лед. Езикът й се опитваше да счупи зъбите ми. Очите й бяха огромни, черни, отдолу се виждаше и бялото. — Така съм уморена — прошепна в устата ми. — Толкоз износена, невероятно уморена.
Усетих как бърка в джобчето на сакото ми. Блъснах ръката й, но тя бе успяла да измъкне портфейла. Затанцува с него, засмяна, отвори го и затършува с бързи като змийчета пръсти.
— Много се радвам, че сте се запознали — хладно се обади отстрани нечий глас.
Под портала бе застанала мис Уелд.
Косата й беше небрежно разчорлена и не си бе направила труда да сложи грим. Облечена с халат и нищо друго. На краката — чехли в зелено и сребристо. Погледът й беше празен, устните — презрително свити. Веднага я познах — макар и без очила.