Придружаващото го създание беше хилаво, подсмърчащо, със зачервени очи. Двайсетинагодишно, метър и седемдесет и пет, мършаво като кибритена клечка. Носът му шаваше конвулсивно, устата и ръцете — също, а видът му бе крайно жалък.
Дебелият се усмихна добродушно.
— Сигурно сте мистър Марлоу.
— Кой друг?
— Малко е късничко за делово посещение — продължи той и скри половината стая, като разпери ръце. — Надявам се, че нямате нищо против. Или може би сте много зает?
— Не ме будалкайте, че нервите ми и без това не са наред. Кое е това наркоманче?
— Влез, Алфред — обърна се към спътника си. — И престани да се правиш на фльорца.
— Дрън-дрън — отвърна Алфред. Едрият се обърна пак към мен.
— Не разбирам защо всички наркомани казват това — спокойно се зачуди. — Нито е забавно, нито е остроумно. Нито пък значи нещо. Този Алфред ми е голяма грижа. Отучих го от наркотиците, нали разбирате? Поне временно. Кажи „добър вечер“ на мистър Марлоу, Алфред.
— Що не се гръмнеш? Дебелият въздъхна.
— Името ми е Тоуд5. Джоузеф Тоуд. Нищо не казах.
— Смейте се де — продължи той. — Свикнал съм. Цял живот си нося името. — Приближи се с протегната ръка. Аз я поех. Дебелият се усмихна благо, — Хайде, Алфред — каза, без да се обърне.
Алфред едва помръдна, но в резултат на почти незабележимото движение бе насочил срещу мен тежък автоматичен пистолет.
— Внимавай, Алфред — предупреди го събеседникът ми, като стискаше ръката ми като в менгеме, — Задръж така.
— Дрън-дрън — отвърна наркоманчето. Пистолетът сочеше гърдите ми. Пръстите около спусъка се напрегнаха. Не откъсвах поглед от тях. Знаех точно в кой миг стягането на пръста ще доведе до освобождаване на петлето. Но някак си не ми пукаше. Имах чувството, че действието се развива в безвкусен евтин филм. Не ме засягаше.
Спусъкът щракна. Нищо. Алфред свали пистолета с раздразнено изсумтяване и той изчезна там, откъдето бе изникнал. А наркоманът пак зашава конвулсивно. Обаче докато действуваше с пистолета, движенията му бяха съвсем сигурни. Попитах се какъв ли е наркотикът, от който го бяха отучили.
Едрият пусна ръката ми, а благата усмивка отново се разстла по широкото му червендалесто лице. Потупа джоба си.
— Пълнителят е у мен. Алфред е станал неблагонадежден напоследък. Като нищо ще ви застреля, копелето му с копеле.
Малкият седна на един стол, наклони го към стената и задиша през устата си. Аз отпуснах пети на пода.
— Бас държа, че ви изплаши — каза Джоузеф Тоуд.
Усетих солен вкус в устата си.
— Не сте много корав — продължи той, като ме ръгна с дебел пръст в корема.
Отстъпих назад, без да откъсвам поглед от очите му.
— Колко ще струва? — попита той почти нежно.
— Да влезем в кабинета — предложих. Обърнах му гръб и влязох във вътрешната стая на кантората. Трудно ми беше, но се справих. Бях мокър от пот. Минах зад бюрото и застанах прав, докато го чаках. Мистър Тоуд ме последва спокойно. Наркоманчето също влезе, като потръпваше конвулсивно.
— Имате ли някакво списание с картинки? — попита Тоуд. — За да се забавлява и да си трае.
— Седнете. Ще проверя.
Той се хвана за облегалките на стола, а аз дръпнах чекмеджето и сграбчих дръжката на лугера. Бавно го вдигнах, без да откъсвам очи от Алфред. Той дори не ме погледна. Разучаваше тавана и правеше отчаяни опити да попречи на устата си да влезе в окото му.
— Не разполагам с по-забавна картинка от тази — рекох.
— Няма да ви потрябва — все тъй приветливо каза дебелакът.
— Чудесно. — Имах чувството, че не аз, а някой друг говори — отдалече, през плътна стена. Едва различавах думите. — Но в случай на нужда, ето го. При това е зареден, за разлика от вашия. Искате ли да ви докажа?
Едрият за малко да се разтревожи — и това сигурно щеше да е за пръв път в живота му.
— Съжалявам, че така приемате шегата. Аз толкова съм свикнал с Алфред, че почти не го забелязвам. Но може и да сте прав. Ще трябва да взема някакви мерки.
— Да. Трябваше да ги вземете днес следобед, преди да дойдете тук. Сега е вече късно.
— Ама почакайте, мистър Марлоу — вдигна Тоуд ръка. Аз замахнах към нея с лугера. Той реагира бързо, но не достатъчно. Сцепих му кожата с мерника. Той се отдръпна и засмука порязаното. — Но моля ви! Алфред ми е племенник. Дете на сестра ми. Аз, така да се каже, се грижа за него. Всъщност не би сторил зло и на муха.
— Като дойдете следващия път, ще му приготвя муха, на която да не стори зло.