«Засега не мога да кажа нищо относно причината за убийството на Клозън — заяви късно снощи лейтенант Маглашан. — Но от известно време държа под око този човек. Повечето от неговите съучастници са ми известни. Случаят е изключително труден, но ние ще го решим.»“
Много хубава дописка, при това името на Маглашан се споменаваше едва дванайсет пъти, плюс на още две места в текстовете под снимките. На трета страница беше фотографиран с шиша в ръка, вперил в него дълбокомислен поглед, придружен от сбърчени вежди. Имаше и снимка на пансиона, която му придаваше незаслужено благопристоен вид, и още една на покрито с чаршаф тяло върху кушетка, което лейтенант Маглашан сурово сочеше с пръст. Не бе забравен портретът на кмета с дяволски делови вид, седнал зад служебното си бюро, и интервю на тема престъпността след войната. В него той казваше всичко, което би могло да се очаква — разводнена версия на Едгар Хувър6 с още по-лоша граматика и словоред.
В девет без три вратата на фотоателието се отвори и възрастен негър се зае да мете мръсотията от тротоара и да я избутва в канавката. Точно в девет спретнато облечен млад мъж с очила натисна копчето на ключалката, за да не може вратата да се заключва, и аз влязох, стиснал оранжевата квитанция, която доктор Хамбълтън бе прикрепил към опакото на перуката си.
Спретнатият младеж ме изгледа зорко, докато разменях квитанцията и малко пари срещу плик с миниатюрен негатив и пет-шест лъскави снимки, осем пъти по-големи от негатива. Нищо не каза, но погледът му красноречиво говореше, че си спомня — друг човек му е поръчал снимките.
Излязох, настаних се в колата и заразглеждах плячката. Фотографиите изобразяваха мъж и русо момиче, седнали в тясно сепаре в някакъв ресторант. На масата пред тях имаше храна. Гледаха нагоре, сякаш вниманието им е било внезапно привлечено и не са могли да реагират, преди да щракне апаратът. От осветлението ставаше ясно, че не е използувана светкавица.
Момичето беше Мейвис Уелд. Мъжът бе доста дребен, твърде мургав, прекалено безизразен. Не го познавах. Пък и нямаше защо. Кожената тапицерия на канапето бе изпъстрена с фигурки на танцуващи двойки. Значи ресторантът беше „Танцьорите“. Това правеше историята още по-смайваща. Всеки любител фотограф, дръзнал да снима в този ресторант без предварителното съгласие на управителя, би се намерил с ритник в задника чак в Холивуд. Затова предположих, че работата е била свършена със скрит обектив, както Рут Снайдър7 бе фотографирана на електрическия стол. Малкият апарат е бил провесен на каишка под сакото, само обективът се е подавал леко навън. Не беше особено трудно да се досетя кой е авторът на снимката. Мистър Орин Куест сигурно е изчезнал с голяма бързина и ловкост от заведението, за да запази главата на раменете си.
Прибрах плика и съдържанието му в джоба си, при което пръстите ми напипаха смачкано листче хартия. Извадих го и прочетох: „Доктор Винсънт Лагарди, Бей Сити, Уайоминг Стрийт № 965“. Същият Винс, с когото разговарях по телефона и комуто Лестър Клозън май се опитваше да позвъни.
Възрастен полицай се разхождаше покрай паркираните коли и драскаше гумите им с жълт тебешир. Попитах го къде се намира Уайоминг Стрийт и потеглих натам. Уличката бе разположена далеч от търговския център, успоредно на две, означени само с цифри улици. Номер 965 беше ъглова сивобяла дървена къща, а до вратата на месингова табелка пишеше: „Доктор Винсънт Лагарди, приемни часове сутрин от 10 до 12, следобед от 14,30 до 16 ч.“
Къщата имаше спокоен и благопристоен вид. По стълбите към вратата се изкачваше жена, която влачеше подире си съпротивляващо се хлапе. Прочете надписа, погледна часовника си, прикрепен като брошка върху ревера й, и задъвка нерешително устна. Хлапето се озърна предпазливо и я ритна в глезена. Тя се намръщи, но произнесе търпеливо и кротко:
— Не бива да постъпваш така с леля Фърн, Джони.
После отвори вратата и вмъкна вътре малкия маймунек. По диагонал срещу къщата имаше огромна бяла постройка в колониален стил, отпред с покрита веранда с колони, само че несиметрично малка за размерите на сградата.
На моравата пред верандата бяха поставени прожектори. Пътеката, която водеше към къщата, бе обрамчена с разцъфнали розови храсти. На голяма сребриста табела над верандата с черни букви пишеше: „Дом на спокойствието «Венец»“. Попитах се как ли се чувствува доктор Лагарди, като гледа през прозорците си погребалното бюро. Може би повече внимаваше.
6
Директор на ФБР от 1924 до 1972 г., олицетворение на самото ФБР и мракобесническите сили в САЩ. — Б. пр.
7
Подсъдима в нашумял процес от 20-те години, убила предумишлено съпруга си, подпомогната от своя любовник. Екзекутирана на електрическия стол след едногодишен престой в затвора „Синг-Синг“. — Б. пр.