— Разрешителното ми ще бъде анулирано от комисията, която ми го е дала. Не и преди това.
— Дай да продължим работата, Кристи — тихо се обади Бейфъс. — Това може да почака.
— Ще я продължа — заяви Френч. — Само че както аз си знам. Този още не е започнал да остроумничи. Чакам го да се прояви. Да ми отговори нещо мъдро и хитро. Само не ми казвай, че си изчерпал запаса си от духовитости, Марлоу.
— Какво по-точно очакваш от мен?
— Познай де.
— Тази вечер си в людоедско настроение. Решил си да ме прекършиш. Но ти е нужно оправдание. Искаш да ти го предоставя, така ли?
— Това би ме улеснило — изсъска през зъби.
— Ти как ще постъпиш на мое място?
— Никога не бих паднал толкова ниско.
Облиза горната си устна. Дясната му ръка висеше отпуснато. Без да съзнава, свиваше и отпускаше пръсти.
— Успокой се, Кристи — намеси се Бейфъс. — Остави го.
Ала Френч не помръдна. Бейфъс се приближи и застана между нас.
— Махни се, Фред! — каза Френч.
— Няма.
Френч сви юмрук и го фрасна яко по брадичката. Бейфъс залитна назад, като повлече и мен. Краката му се подкосиха. Сви се одве и се закашля. Бавно разтърси глава, както беше приведен. След малко се изправи, изръмжа, обърна се, погледна ме и широко ми се усмихна.
— Това е нов начин на обработка трета степен. Ченгетата се претрепват взаимно и заподозреният си признава, защото не издържа на мъчителната гледка.
Вдигна ръка и разтри челюстта си. Вече беше подута. Устата му се усмихваше, ала очите му все още бяха замътени. Френч стоеше, без да помръдне, без да каже дума.
Бейфъс извади цигари, взе една и подаде пакета на Френч. Френч само погледна партньора си.
— Седемнайсет години съм ченге. Дори жена ми вече ме мрази.
Вдигна ръка и леко потупа Бейфъс по бузата. Бейфъс продължи да се усмихва.
— Теб ли ударих, Фред?
— Никой не ме е удрял, Кристи. Поне не си спомням такова нещо.
— Свали белезниците и го отведи в колата. Арестуван е. Ако сметнеш за нужно, закови го за оградата.
— Дадено. — Бейфъс ме заобиколи, отключи белезниците. — Хайде, малкият.
Аз не откъсвах очи от Френч. А той ме гледаше, сякаш бях тапет. Май не ме виждаше. Минах под свода и излязох от къщата.
Глава 30
Не му знаех името, но беше доста нисък и слаб за полицай, а явно бе такъв, първо, защото се намираше там, и второ, защото, като се пресегна през масата да вземе една карта, зърнах под мишницата му, кожения кобур и дръжката на полицейския колт трийсет и осми калибър.
Малко приказваше, но затова пък гласът му имаше приятен тембър, като мека вода. А усмивката му сгряваше цялата стая.
— Страхотно ги редиш — казах аз, като го погледнах над картите.
Играехме двоен канфийлд9. Или по-скоро той играеше. Аз седях и го наблюдавах, разглеждах дребните му, много чисти и сръчни ръце, които се стрелкаха през масата, докосваха някоя карта, нежно я повдигаха и сменяха мястото й. При това леко присвиваше устни и си подсвиркваше монотонно, ниско, тихо, като съвсем младо локомотивче, което още няма самочувствие.
Усмихна се и сложи червена деветка върху черна десетка.
— А в свободното си време какво правиш? — попитах.
— Свиря на пиано. Имам концертен „Стайнуей“. Главно Моцарт и Бах. Вкусовете ми са старомодни. Повечето хора ги намират за скучни, но аз съм на друго мнение.
— Страхотно ги редиш — казах и сложих една карта.
— Нямаш представа колко е труден понякога Моцарт. А звучи толкова просто, когато се изпълнява добре.
— Кой го свири добре?
— Шнабел.
— А Рубинщайн?
Той поклати глава.
— Не. Много е тежък, емоционален. А Моцарт е музика, нищо друго. Не се изисква коментар от изпълнителя.
— Сигурно със свиренето си настройваш доста народ към пълни самопризнания. Харесва ли ти работата?
Премести още една карта и леко присви и отпусна пръсти. Ноктите му бяха лъскави, но къси. Ставаше ясно, че обича да движи ръце, да прави нищо незначещи неволни движения, но затова пък жестовете му бяха ловки, леки, летливи като лебедов пух. Вдъхваха увереност, че умело върши неща, изискващи голяма сръчност, и не излъчваха слабост. Виж, Моцарт, да. Добре си го представях.
Наближаваше пет и половина, небето зад щорите просветляваше. Старомодното писалище в ъгъла бе затворено. Стаята бе същата, в която бях следобед. Квадратният дърводелски молив се търкаляше в другия край на масата — някой го бе вдигнал, след като лейтенант Маглашан от Бей Сити го бе запратил по стената. Бюрото, зад което седеше Кристи Френч, бе поръсено с пепел от цигари. На ръба на стъкления пепелник едва се крепеше угарка от пура. Около лампата се въртеше нощна пеперуда. Самата лампа висеше на шнур и имаше стъклен абажур в зелено и бяло, каквито още се срещат в провинциалните хотели.
9
По името на Робърт Канфийлд, американец, измислил играта. Представлява вид пасианс. — Б. Пр.