— Напред! — извика полковникът, но хората му нямаха нужда от подтикване — авангардът на трите отделения прочистваше улиците с автомати и РПГ, а картечарят покриваше тила.
Излязоха на широкия, открит от всички страни кей. Противникът отново откри огън, един от хората на полковника изпъшка и залитна, но трите отделения отново отвърнаха със смазващ огън и изстрели с РПГ, които запращаха защитниците високо във въздуха.
— Качвайте се! — нареди Суза.
Отделенията се качиха в съдовете според предварително уточнения план и срязаха въжетата. Двамата морски специалисти на полковника заеха места в кабините и запалиха двигателите, докато останалите заемаха отбранителни позиции по палубата. След по-малко от две минути съдовете вече се отдалечаваха от пристанището и набираха скорост, а хората му продължаваха да поддържат силен сдържащ огън по брега.
— Докладвайте загубите! — нареди полковникът.
Докладът не закъсня. Медикът се грижеше за двама пострадали, чието състояние не беше тежко. И двамата бяха повече или по-малко годни да продължат.
Полковникът гледаше с огромно облекчение как брегът се отдалечава. Операцията бе минала точно по план. Ако беше дошъл със сто души, още щяха да са на улиците, с повече ранени и изоставащи, без да се броят и неизбежните идиоти, изгубили се след погрешно взет завой, които трябваше да бъдат прибирани. Повече хора означаваше повече лодки, повече логистика и повече възможности за провал.
Когато съдовете се отдалечиха, спорадичната стрелба от брега спря. Тежкият шлеп бе отпред, хората му вече водеха прицелен огън, като не позволяваха на противника да се прегрупира и да се впусне да ги преследва. Полковникът извади копринена кърпа, свали каската си и внимателно избърса голата си глава и лицето си. Фаза едно беше завършена с минимални жертви. С известна неохота той насочи вниманието си напред, към мрачния остров, извисяващ се над водата. Не можеше да различи никакви хора, никакво движение. И докато оглеждаше крепостта върху черния вулканичен конус, чувството му за победа донякъде се разклати. За опитното му око крепостта изглеждаше непристъпна. Всичко зависеше от грингото. Не му харесваше да зависи от успеха на един човек, без значение колко способен е той — особено от човек, когото почти не познаваше.
Огледа се. Хората му също се взираха в крепостта с мрачни и сериозни физиономии. Явно си мислеха същото. Двата съда вече бяха преполовили разстоянието, островът ставаше все по-голям и по-голям, моментът на истината наближаваше.
Погледна си часовника. Отново всичко зависеше от скоростта и изненадата. Приближаващите съдове се виждаха от крепостта и несъмнено защитниците й знаеха всичко за атаката срещу града. Бяха изгубили елемента на изненада, но това нямаше как да се избегне.
Докато преценяваше ситуацията, започна да премисля стратегията. Идеята да изгубят време, за да заобиколят острова и да атакуват крепостта откъм залива, му се струваше все по-безсмислена. Какво беше казал навремето британският адмирал лорд Нелсън? „Пет минути делят победата от поражението“. И нещо още по-уместно: „Зарежи маневрите, карай право напред“. Заобикалянето на острова щеше да изяде не пет, а десет или повече минути и щяха да се озоват на непознат терен. А точно пред тях лежаха открити, пусти и неохранявани докове.
За пореден път си погледна часовника. Време беше за сигнала на Пендъргаст — уреченият час даже беше отминал. Но сигнал нямаше. И безпокойството започна да се промъква в полковника. Беше грешка да разчита на онзи човек. Груба грешка. Ако акостираха на острова преди сигнала, нямаха никакви шансове да проникнат в крепостта. Усилията им щяха да са напразни. А връщането в града не съществуваше като опция.
Сигналът закъсняваше вече пет минути. Островът приближаваше все повече и повече. Вече навлизаха в обсега на стрелба.
— Стоп машини! — нареди Суза по микрофона. — Спрете съдовете!
Никой не оспори заповедта, макар че всички се питаха о que diabos agora[36]. Шлепът намали скорост и спря, като двигателят рязко заработи на заден ход. Катерът също даде заден. Езерото беше спокойно, небето — ясно. От градчето зад тях се издигаше дим и прах от отделните пожари и краткото сражение. Островът пред тях си оставаше мрачен и смълчан.
Докато чакаха безцелно във водата, започна да ги обзема чувството за безпокойство и за възможно поражение. Всички гледаха полковника. Той с нищо не издаваше собствените си мисли и съмнения. Лицето му оставаше напълно безизразно, погледът му не се откъсваше от острова. Съдовете се полюшваха на ниските вълни.