Тунелът започна да се спуска и въздухът ставаше все по-зловонен; подът се покри, с вода, която ставаше все по-дълбока, и накрая бяха принудени да газят в нея. Мъглата се сгъсти и дъхът им само добавяше още влага към и без това ужасно влажния въздух. Шумът от придвижването им отекваше тихо в тунела. В един момент Пендъргаст им направи знак да спрат и всички замръзнаха в зловонния въздух, напрегнали слух, но не чуха никой да ги следва във водата.
Тунелът продължаваше напред и нивото на водата постепенно се покачваше. Мъртви насекоми се носеха сред боклуците; на няколко пъти минаха покрай човешки скелети от епохата на конквистадорите, приковани или частично зазидани в ниши, с разядени от времето кости. Един тлъст бял воден мокасин[42] се плъзна покрай тях, без да им обръща никакво внимание.
Стигнаха някакво кръгло помещение, в което се събираха няколко тунела. Водата вече стигаше до кръста им. Спряха, докато Пендъргаст оглеждаше повърхността за признаци за течение, като насочи лъча надолу и пусна конец във водата. Конецът обаче образува само вълнички; нямаше абсолютно никакво движение, което да им покаже накъде да продължат.
Пендъргаст тъкмо се канеше да се обърне, когато полковникът видя как конецът внезапно се завъртя; в същото време лъчът на фенерчето му, насочен към мътната вода, освети някакво размазано петно.
— Внимавай! — извика той и в същото време войникът зад него — Тиаго — изкрещя. Полковникът рязко се обърна с фенера в ръка, но Тиаго беше изчезнал във водата. Нещо се замята под повърхността, след което борбата престана толкова бързо, колкото беше започнала. Полковникът залитна към образувалия се водовъртеж; лъчът на фенерчето освети под водата нещо, което се издигаше, издигаше… На повърхността се появи фигура. От врата й в мътната вода се разпълзяваше черно петно.
— Meu filho! — извика полковникът и сграбчи тялото. — Thiago! Meu filho! — Обърна тялото и го вдигна с нечленоразделен вик. Главата се килна назад; гърлото беше прерязано до кост, очите бяха широко отворени. — Bastardos! — изкрещя полковникът, пусна тялото и вдигна автомата си. Всичко пред него се беше размазало от обхваналата го ярост. Той натисна спусъка и започна да стреля като обезумял в мрака, целейки се във водата. Другият войник също изпадна в паника и откри огън.
— Bastardos! — отново изкрещя Суза.
— Достатъчно — тихо, но със стоманен глас каза Пендъргаст. — Спрете.
Полковникът усети ледения допир на ръката му върху рамото си и рязко спря. Целият се тресеше.
— Синът ми — отчаяно повтори той.
— Той си играе с нас — рече Пендъргаст. — Трябва да намерим изход от това място.
— Той? — извика полковникът. — Кой е той! Кой е този човек? — Яростта отново го обзе и той изрева към мрака: — Кой си ти? Quem é você?
Пендъргаст не отговори, а посочи последния оцелял войник.
— Ти. Поеми тила. — После се обърна към полковника. — Стойте плътно до мен. Трябва да продължим.
Суза последва Пендъргаст в тунела, избран поради причини, които не знаеше и за които вече не му пукаше. Американецът се движеше бързо през водата, почти като акула, и полковникът се мъчеше да не изостава. Видя как Пендъргаст вади граната, дърпа халката й и я стиска в ръка, без да пуска предпазителя.
Продължиха напред, докато не стигнаха още едно място, на което се събираха тунели — поредната опасна зона. И най-неочаквано, за огромна изненада на полковника, Пендъргаст се обърна, метна гранатата назад в тунела, от който току-що бяха излезли, и извика:
— Залегни!
Тримата се хвърлиха във водата в мига, в който експлозията запрати по тунела стена от пяна като някакво водно оръдие. След като ударната вълна отмина, ехото на взрива продължи да отеква в лабиринта от проходи.
Пендъргаст посочи един тунел.
— Откъде знаеш, че изходът е натам? — попита полковникът.
— Това е единственият тунел без ехо — отговори агентът.
Водата стана по-дълбока, но скоро покрай стената на тунела се появи каменна пътека със стъпала, водещи нагоре. Пендъргаст беше избрал правилно — това беше изходът, стар тунел, който несъмнено водеше към езерото, таен проход от и към крепостта.
— Agora eu esto satisfeito… — внезапно се разнесе глас от мъглата — отекващ, неясен, ужасен.
Полковникът приклекна, обърна се и стреля почти инстинктивно, но се чу само цъкане — пълнителят беше свършил. Той продължи да натиска спусъка, като крещеше: „Кой е там? Кой е там?“ Треперещият му глас отекваше в мъглата.