Пендъргаст отстъпи крачка назад, но Албан пристъпи напред и запази разстоянието от метър и половина помежду им. Продължаваше да държи пистолета с палец върху предпазителя.
— Защо е това изпитание? — попита Пендъргаст.
— А! Точно това е основният въпрос, нали? Защо да се изправям срещу теб? Ама че странна работа! И в същото време толкова много зависи от това… — Албан внезапно млъкна и отстъпи назад, арогантната му самоувереност като че ли трепна.
— Затова ли…
— Наричам това бета-тест ли? Да. — Албан се отпусна и отново се усмихна. После извади пълнителя на пистолета и махна патроните с палец, като остави само един. Пъхна пълнителя обратно, вкара патрона в цевта и махна предпазителя. После подаде оръжието на Пендъргаст с дръжката напред.
— Ето. Твоето преимущество. Един куршум в цевта. Сега предимството е твое. Да видим дали ще можеш да ме заловиш. С един-единствен куршум.
Пендъргаст насочи пистолета към Албан. Нямаше — не можеше — да го убие, не и сега. Желанието му да научи какви са мотивите на сина му, каква е връзката му с Der Bund, бе твърде голямо. Но момчето бе толкова силно и бързо, че можеше да му се измъкне дори и сега, като просто се затича.
Налагаше се да го простреля в коляното.
С едва доловимо движение наведе дулото и стреля, но Албан реагира толкова бързо, сякаш още преди Пендъргаст да е започнал собственото си движение, че куршумът не улучи, а само разкъса панталона му.
Албан се разсмя, наведе се, пъхна пръст през дупките на панталона и го размърда.
— На косъм! Уф. Но недостатъчно добре. Какъв беше изразът? Този път аз те победих.
Бързо отстъпи назад, бръкна в бурените и вдигна пистолета на Пендъргаст.
— Знаеш ли поемата „Der Erlkönig“[23] на Гьоте?
— Да, в превод.
— Schön! Наизуст ли?
— Да.
— Отлично. Ето какво следва. Ти ще се обърнеш, ще затвориш очи и ще започнеш да рецитираш. Първите три строфи би трябвало да са достатъчни, но като се има предвид, че е сравнително тъмно, ще ти дам още по-голяма отстъпка и ще го съкратя само на две строфи. После можеш да се опиташ да ме намериш.
— А ако играя нечестно?
— Ще те застрелям. — Светлите очи на Албан проблеснаха. — Разбира се, мога да те застрелям още сега, но това също няма да е честно. Ние, Пендъргаст, не мамим. — Поредната приятна усмивка. — Искаш ли да играем?
— Имам още…
— Мисля, че отговорих на достатъчно въпроси. И така, искаш ли да играем?
— Защо не?
— Ако отвориш очи по-рано, значи мамиш. Ще стрелям и ще умреш.
— Просто ще ми избягаш. Това не е никакво предизвикателство.
— Вярно е, че бих могъл да ти избягам. Но няма да го направя. Докато рецитираш, което едва ли ще ти отнеме повече от десет секунди, ще се скрия. А ти ще трябва да ме намериш по някакъв начин — било с интелект, потайно, с проследяване или с дедукция — ти си избираш. Така! Обърни се и да започваме.
Пендъргаст чу тихото изщракване на предпазителя на пистолета. Веднага се обърна и започна да рецитира с ясен висок глас:
В края на втората строфа бързо се обърна и огледа опустелия кей.
Албан беше изчезнал. Пистолетът лежеше в бурените на няколко метра от него.
След три часа Пендъргаст най-сетне се предаде и прекрати търсенето.
38
— Мътните да го вземат — промърмори лейтенант Д’Агоста, докато стоеше в коридора на хотел „Мъри Хил“. Дори тук се чуваха виковете и електронната глъчка на пресата на улицата наред с хора на сирени, клаксони и целия останал шум на Ню Йорк. От убийството бяха минали часове, но напливът на медиите само се засилваше. Движението по Парк Авеню беше задръстено от хотела чак до сградата „Метлайф“, несъмнено от насъбралите се зяпачи. Хотелът леко се тресеше от трясъка на хеликоптерите, чиито прожектори осветяваха сградата. А Пендъргаст беше изчезнал.
Какво се казваше за отношението на нюйоркчаните към престъпленията? Обожаваха ги, направо ги поглъщаха. „Нюз“ и „Поуст“ вече четвърти ден излизаха с гръмки заглавия за Хотелския убиец. А сега и това. Да не дава Господ нивото на престъпността да падне до нула — тогава повечето вестници в града щяха да банкрутират.
Ослепителна бяла светлина се лееше в коридора от стая 516 и Д’Агоста виждаше от време на време сенките на хората, които все още работеха там. Гибс също беше вътре. Беше пълно безумие, че са му дали достъп в етапа на събирането на улики — през това време началството трябваше да стои настрана. Но този път той беше настоял да влезе въпреки възраженията на Д’Агоста. Господи, дори самият той, главният разследващ, не беше влизал след първоначалното откриване на местопрестъплението.
24
Превод Димитър Стоевски, „Антология на немската поезия“, Народна култура, 1966. — Б. пр.