— Познавам Гъс Лоренц — усмихнат каза деканът Джеймс. — Заедно следвахме.
— Блестящ човек — съгласи се Александър. По принцип се смяташе, че трудът на Гъс върху видовете тропическа треска го включва в надпреварата за Нобелова награда. — И прекрасен лекар.
— И така, защо не искате да работите с него в Атланта? Гъс ми каза, че ужасно му трябвате.
— Господин декан…
— Просто Дейв — прекъсна го деканът. — Нали сме колеги.
— Тогава аз съм Алекс — отвърна полковникът. В края на краищата трябваше да каже нещо за себе си. Възприемаше декана като равен, е, може би малко по-високопоставен. „Джон Хопкинс“ беше много престижно учебно заведение. — Дейв, работил съм в лаборатория почти през целия си живот. Искам отново да лекувам пациенти. В ЦМК11 ще е пак същото. Колкото и да харесвам Гъс — през 1987 година свършихме много работа заедно в Бразилия и отлично се сработихме, писна ми да гледам диапозитиви и разпечатки. — Поради същата причина той бе отхвърлил предложението на „Пфайцър Фармъсютикъл“ да оглави една от новите им лаборатории. Инфекциозните болести бяха все по-голям проблем в медицината и двамата се надяваха да не е прекалено късно. Защо, по дяволите, зачуди се Джеймс, този човек не беше получил генералски чин? Може би по политически причини. В армията също имаха този проблем, точно както и в „Хопкинс“. Но техните загуби…
— Снощи говорихме с Гъс за теб.
— Така ли? — Александър не бе изненадан. На това равнище в медицината всички се познаваха.
— Каза, че те взима при себе си…
— Много мило от негова страна — подсмихна се Александър.
— … преди Хари Тътъл да те вземе в лабораторията си в Йейл.
— Познавате Хари? — Да, а освен това всички знаеха какво правят останалите.
— От един курс сме — поясни деканът. — И двамата излизахме с Уенди. Той спечели. Нали знаеш как стават тия работи.
— Знам.
— Сега за работата. Можем да те назначим като доцент при Ралф Форстър. Ще имаш много лабораторна работа и ще попаднеш в добър колектив. През последните десет години Ралф събра чудесен екип. Но имаме все повече клинични случаи. Ралф е малко стар да пътува, така че можеш да очакваш да попътуваш малко по света. Освен това ще отговаряш за клиничната страна на изследванията. А, ще имаш шест месеца, за да навлезеш в работата…
Запасният полковник замислено кимна.
— Всичко това е чудесно. Трябва да си опресня някои неща. По дяволите, кога изобщо свършва ученето?
— Когато станеш администратор, ако не внимаваш.
— Да. Е, сега знаеш защо съм в запаса. Искаха от мен да командвам болницата. По дяволите, знам, че съм добър в лабораторната работа, нали така? Много добър. Но рядко ми се е случвало да лекувам хора, а обичам да приемам болни и да ги връщам у дома им здрави. Това е истинската работа.
— Докторе, добре дошъл в медицинското училище в университета „Джон Хопкинс“ — засмя се деканът.
— Благодаря, колега.
4.
ТЕКУЩО ОБУЧЕНИЕ
Въвеждането на Райън започва с брифинг по въпросите на националната сигурност, проведен от офицер от националното разузнаване, прикрепен към Белия дом. За двайсет и шест минути президентът научи онова, което вече знаеше поради работата, с която се беше занимавал до предишния ден. Но така или иначе трябваше да го изслуша, ако не поради друга причина, то за да получи по-добра представа за човека, който щеше да е член на екипа от най-близките му сътрудници. Всички те бяха различни. Всеки от тях имаше различна гледна точка и Райън трябваше да долови нюансите, характерни за отделните гласове, които щеше да слуша.
— Значи засега на хоризонта няма нищо? — попита Джак.