Само че последната от тези доходни фабрики и чудесни замърсители на околната среда беше затворена през 1979. Реката престана да се обагря в странни цветове и рибите се завърнаха, макар да беше спорно дали стават за консумация. („Демократ“ гласува „Да“.)
Броят на населението в града се променяше според сезона. Между Деня на загиналите, честван в края на май, и Деня на труда в началото на септември жителите наброяваха почти петнайсет хиляди. През останалото време бяха малко над или малко под две хиляди в зависимост от броя на новородените и починалите в болница „Катрин Ръсел“, която минаваше за най-добрата северно от Луистън.
Ако попитате летните пришълци колко пътища има за и от Честърс Мил, повечето щяха да отвърнат, че са два: шосе 117 за Норвегия-Южен Париж и шосе 119, минаващо през центъра на Касъл Рок по посока Луистън.
Онези, които живееха тук десет или повече години, щяха да назоват най-малко още осем (всички двулентови и асфалтирани) — от Блек Ридж и Дийп Кът Роуд, водещи към Харло, до Прити Вали Роуд (названието, означаващо „живописен път през долината“, много му пасваше, понеже наистина беше живописен), който на север стигаше до ТР-90.
Кореняците пък, ако имаха време да поразсъждават (може би в задната стаичка на смесения магазин на Брауни, където още имаше печка на дърва), щяха да изброят още дузина с названия, вариращи от митологични (Год Грийк, тоест гръцки бог) до цинични (Битч Роуд — шибаният път, отбелязан на местните топографски карти само с номер).
В деня, който след време започнаха да наричат Ден на купола, най-старият жител на Честърс Мил беше Клейтън Браси. Като най-възрастен и в целия окръг Касъл беше притежател на Бастуна на „Бостън Поуст“. За жалост старецът вече не помнеше какво е Бастун на „Бостън Поуст“, нито кой е той самият. Понякога вземаше праправнучката си Нел за съпругата си, предала богу дух преди четири десетилетия, а от три години насам „Демократ“ престана да публикува редовното „интервю с най-възрастния жител на града“. (Последния път на въпроса каква е тайната на дълголетието му Клейтън беше отговорил: „Къде ми е гнусната вечеря?“) Старческото слабоумие започна да го мъчи малко след стотната му годишнина; сега, на този двайсет и първи октомври, той вече беше навършил сто и пет. Казваха, че навремето е бил умел дърводелец, специалист по изработване на скринове, парапети и ламперии. Напоследък обаче уменията му бяха сведени само до това да си изяде желето, без да си го вкара в носа, и чат-пат да се докопа до тоалетната, за да пусне в чинията по няколко окървавени бъбречни камъка.
Само че когато още беше в разцвета на силите си — някъде около осемдесет и петата си годишнина — той можеше да назове всички шосета за и от Честърс Мил, общо трийсет и четири на брой. Повечето бяха черни пътища, много отдавна забравени и почти всички се виеха през гората, собственост на фабриките „Даймънд Матч“, „Континентал Пейпър“ и „Американ Тимбър“, съответно за производство на кибрит, хартия и дървен строителен материал.
И малко преди пладне в Деня на купола всеки внезапно беше затворен.
2.
На повечето пътища не се случи нищо така зрелищно като експлозията на сенеката и последвалата катастрофа с камиона за превоз на дървени трупи, но се случиха големи беди. Което си беше съвсем в реда на нещата. Ако невидима каменна стена ненадейно опаше цял град, бедите са в кърпа вързани.
В мига, в който мармотът беше разполовен, същото се случи и с плашилото в бостана на Еди Чалмърс недалеч от Прити Вали Роуд. Плашилото се намираше точно на границата между Мил и ТР-90. Заради местонахождението му Еди го наричаше Плашилото Без Родина или за по-кратко — господин ПБР. Половината от господин ПБР падна на територията на Мил, другата се сгромоляса в ТР.
След секунди ято врани, мераклии за тиквите на Еди (на гаргите изобщо не им пукаше за господин ПБР), се блъснаха в нещо, което досега го нямаше. Повечето си разбиха главите и изпопадаха като черни парцали на Прити Вали Роуд и полетата от двете му страни. Птиците от двете страни на Купола се удряха в невидимата преграда и загиваха; след време труповете им щяха да бележат мястото на новата бариера.
Боб Ру беше изравял картофи на нивата си край Грийк Год Роуд. На обяд яхна стария си трактор „Диъри“ и го подкара към къщи, слушайки музика по чисто новия си айпод, подарък от жена му по случай рождения му ден, който щеше да е последният в живота му. Къщата му се намираше само на около километър от нивата, но за негова зла участ картофеното поле се падаше в Мотън, а къщата — в Честърс Мил. Той се блъсна в преградата със скорост трийсет километра в час, докато слушаше песента на Джеймс Блънт „Колко си красива“. Не държеше здраво кормилото, понеже виждаше чак до къщата си и на пътя нямаше ни човек, ни превозно средство. Затова когато тракторът внезапно спря (при което лопатата за вадене на картофи, прикрепена към задницата му, се повдигна и се тресна обратно), Боб излетя от седалката и се удари в Купола. Айподът се пръсна в предния джоб на работния му гащеризон, но Боб така и не разбра какво се е случило, защото вратът му се прекърши при удара с невидимата бариера, той се строполи на земята и след няколко секунди предаде богу дух, проснат до колелото на трактора, чийто двигател продължаваше да работи на празни обороти. Искаш ли машина яка ти, трактор „Диъри“ купи.2