„Естествено, че ще плъзне — помисли си Ръсти мрачно. — Ще плъзне и за това, ако се разчуе. А най-вероятно ще се разчуе.“
— Добре — каза. — Благодаря ти, Джини.
— Кога се връщаш, Алени ездачо28?
— Почти съм стигнал.
— Добре. Защото имаме нова пациентка. Сами Буши. Била е изнасилена.
Ръсти изпъшка.
— Състоянието й се подобрява. Пайпър Либи я доведе. Аз не можах да изкопча от момичето имената на насилниците, но мисля, че преподобната успя. Излезе оттук, сякаш косата й гори, а задникът й… — пауза, по време на която Джини се прозина шумно и добави: — … няма търпение да се изнесе оттук.
— Джини, скъпа, кога за последен път успя да си подремнеш малко?
— Добре съм.
— Прибирай се у дома.
— Шегуваш ли се? — попита ужасено тя.
— Не. Прибери се у дома. И легни да поспиш. Без аларма за събуждане. — Изведнъж му хрумна нещо. — По пътя се отбий в „Дивата роза“, чуваш ли? Приготвили са вкусно пилешко. Чух го от доверен източник.
— Но Саманта Буши…
— Аз ще бъда при нея след пет минути. Междувременно искам да си отлетяла от болницата, пчеличке!
И Ръсти прекъсна връзката, преди тя да понечи да възрази.
3.
Големия Джим Рени се чувстваше изключително добре за човек, извършил убийство предната нощ. Може би защото не го възприемаше съвсем като убийство, както не възприемаше и смъртта на покойната си жена като убийство. Тя си бе отишла от този свят заради тумор — невъзможен за опериране тумор. Да, не бе изключено през последната седмица от живота да й беше дал твърде много болкоуспокояващи, а накрая й помогна и с възглавница (беше я притиснал към лицето й, но лекичко, толкова лекичко, че постепенно да забави дишането й и нежно да я положи в обятията на Исус), обаче го бе сторил от любов и доброта. Виж, случилото се с преподобния Когинс бе малко по-брутално — прекрасно го съзнаваше, — ала имаше ли друг избор? Пасторът се бе оказал не само невероятно тъп и твърдоглав, но и напълно неспособен да постави благополучието на града пред своето.
— Е, тъкмо тази нощ ще вечеря с Христа, нашия Бог и спасител — измърмори Големия Джим. — Телешко печено със сос и картофено пюре и ябълков пай за десерт.
Неговата вечеря например беше съвсем скромна — беше си притоплил замразени спагети с пармезан от полуфабрикатите на „Стоуфър“. Ястие, което по всяка вероятност щеше да вдигне холестерола му до небесата, но поне доктор Хаскел вече го нямаше, за да му го натяква.
— Надживях те, дъртофелнико! — изрече самодоволно Големия Джим и смехът му проехтя из празния кабинет. Подносът със спагетите и чашата му с мляко (Рени не пиеше алкохол) бе поставен върху бюрото му. Често се хранеше в кабинета и не виждаше някаква причина да спре да го прави, само защото Лестър Когинс бе посрещнал смъртта си тук. Освен това помещението бе идеално почистено и подредено. Е, предполагаше, че някой от онези разследващи екипи, които показваха по телевизията, сигурно щеше да открие доста кървави петънца с техните специални химикали и приспособления, обаче поне в близко бъдеще нищо подобно нямаше да се случи. А ако случайно на Питър Рандолф му скимнеше да проведе свое собствено разследване на случая… от тази идея отново го напуши смях. Рандолф беше кръгъл идиот.
— Може да е идиот — заяви Големия Джим с такъв тон, сякаш изнасяше лекция, — обаче си е моят идиот!
Той омете спагетите, попи масивната си брадичка със салфетка и започна да пише в жълтия си бележник. От събота насам бе изписал купища бележки… и имаше да напише още много. А ако Куполът останеше на мястото си, щяха да последват още повече.
Честно казано, той се надяваше да остане… поне за известно време. Невидимата преграда предлагаше изпитания, пред които спокойно можеше да се изправи (с Божията помощ, естествено). Първо обаче трябваше да укрепи властта си над града. За тази цел обаче се нуждаеше не просто от изкупителна жертва, а от чудовище. И очевидният избор за тази роля падаше върху Дейл Барбара — човекът, който комунистчето, сложено от демократите в Белия дом, бе избрало да замени Джеймс Рени.
Вратата на кабинета се отвори. Големия Джим вдигна поглед от бележките си и видя, че на прага стои синът му. Лицето му беше бледо и безизразно. Напоследък Младши не изглеждаше съвсем наред. Погълнат от административните си задължения и другите си ангажименти (малкото им бизнесче), Големия Джим го осъзнаваше едва сега. Обаче, както и преди, бе напълно сигурен в лоялността на момчето си. А ако се случеше Младши да го изостави… е, все някак щеше да се справи. През целия си досегашен живот се беше грижил за собственото си благополучие и нямаше никакво намерение да се променя точно сега.