— Не — отвърна Кокс.
— Щяхте ли да узнаете, ако се беше случило нещо подобно? — обади се Барби и си помисли: „Нима наистина водим този разговор? Или сънувам?“
Полковникът се поколеба, преди да отговори:
— Не е задължително.
— Може да има метеорологично обяснение — добави Марти след кратък размисъл. — Или да е биологично — имам предвид живо! — същество. Според една от хипотезите например цялото това нещо всъщност е хибридна разновидност на бактерията Escherichia coli33.
— Полковник Кокс — започна тихо Джулия, — част ли сме от нечий експеримент? Защото точно така се чувствам.
Междувременно Лиза Джеймисън се взираше в далечината към кокетните къщички на Източен Честър. Повечето светлини бяха помръкнали, понеже хората или бяха останали без гориво за генераторите, или го пестяха.
— Изстрел беше — промълви тя. — Сигурна съм, че беше изстрел.
Да го напипаш
1.
Като се изключи политиката, Големия Джим Рени имаше само една голяма страст. Това беше женският гимназиален баскетбол и по-конкретно — дамският отбор на „Дивите котки“. Абонираше се за всеки полусезон още от 1998 и посещаваше поне дванайсет мача годишно. А през 2004, когато „Дивите котки“ спечелиха щатския шампионат, не пропусна нито една среща. И въпреки че автографите, които веднага се набиваха в очите на посетителите му, бяха тези на Тайгър Удс, Дейл Ърнхард и Бил „Спейсман“ Лий, онзи, с когото съветникът най-много се гордееше — и който ценеше най-силно, — бе на Хана Комптън, дребничката второкурсничка, чиято игра като плеймейкър донесе на „Дивите котки“ първата и единствена златна топка в историята им.
Когато си се абонирал за всички мачове от полусезона, започваш да опознаваш и другите абонати, в това число и причините да бъдат фенове на играта. Повечето бяха роднини на момичетата, като част от тях нерядко продаваха домашно приготвени лакомства, за да набират средства за покриване на разноските покрай мачовете в чужбина, когато имаше такива. Останалите бяха баскетболни „пуристи“, които ще ви кажат — понякога с оправдателен тон, — че дамският баскетбол просто е по-добър от мъжкия. Че в играта на младите баскетболистки се наблюдава една отборна етика, с която момчетата с техния груб маниер и предимно далечни изстрели към коша просто не могат да се мерят. Че темпото е по-бавно, а това позволява да видиш всички детайли на срещата и да се насладиш на всеки пас и всяка маневра, феновете на женския баскетбол всъщност се радват на по-ниските резултати в дамските мачове (на които привържениците на мъжкия баскет не спират да се подиграват) и изтъкват, че девойките наблягат на защитата и свободното хвърляне, които са залегнали в основните принципи на самата игра.
Разбира се, има и такива хора, които просто обичат да гледат как дългокраки тийнейджърки тичат насам-натам по къси гащета.
Всичко това бе валидно и за Големия Джим, ала основната причина за страстта му бе съвсем различна и той за нищо на света не би я споделил с когото и да било от другите фенове. Просто не беше никак мъдро от политическа гледна точка.
Тайната на Рени бе следната — според него момичетата приемаха спорта лично и това ги изпълваше с много по-силна омраза от момчетата.
Момичетата искаха да победят — о, да! — и понякога играта им можеше да стане доста нажежена, особено ако бе срещу отколешен съперник (в случая с „Дивите котки“ на Честърс Мил това бяха „Ракетите“ от Касъл Рок), ала при момчетата водещи бяха индивидуалните постижения. С други думи, да се откроят. И всичко свършваше с края на мача.
Момичетата, от друга стана, мразеха да губят. Те отнасяха загубата в съблекалните и потъваха в тежки размисли над нея. Нещо повече — те ненавиждаха и мразеха не поединично, а като отбор. Големия Джим често виждаше как омразата им надига грозната си глава; по време на настървена схватка за топката във второто полувреме при равен резултат можеше буквално да подуши във въздуха сгъстеното напрежение, което сякаш крещеше: „Не, няма да успееш, кучко, топката е МОЯ!“ И той не само го подушваше, но и се хранеше с него.
Преди 2004 дамският отбор на „Дивите котки“ бе влизал в щатския турнир само веднъж за двайсет години, когато бяха елиминирани от „Бъкфийлд“. После се появи Хана Комптън. Баскетболистката, която така и си остана ненадмината в изкуството на омразата, според скромното мнение на Големия Джим.
33
Вид бактерия, живееща в дебелото черво на топлокръвните животни. Присъствието й в подпочвени води е признак за фекално замърсяване. Кръстена е на нейния откривател — Теодор Ешерих. — Б.пр.