7.
— Здрасти, Сами — каза някой. — Как си?
Саманта Буши не разпозна гласа и се обърна предпазливо, повдигайки бебешкото кенгуру с две ръце. Литъл Уолтър бе заспал и сякаш тежеше цял тон. Хълбокът я болеше от падането и се чувстваше наранена не само физически — все пак онази проклета Джорджия Ру я бе нарекла „лесба“. Джорджия Ру, която бе идвала неведнъж в караваната на Сами, за да поиграе на билярд със схванатия задръстеняк, с когото излизаше.
Беше бащата на Дуди. Сами бе разговаряла с него хиляди пъти, ала не можа да разпознае гласа му; в интерес на истината едва разпозна и самия него. Човекът изглеждаше не просто състарен и тъжен; изглеждаше съсипан. Дори не удостои с поглед бюста й, което означаваше много.
— Здравейте, господин Сандърс. Господи, не ви видях на… — Тя махна с ръка към изпотъпканата поляна и голямата шатра, която се бе деформирала, сякаш всеки момент ще се сгромоляса. Господин Сандърс обаче изглеждаше в по-окаяно състояние от нея.
— Бях приседнал на сянка — отвърна с треперещ глас и се усмихна извинително. Беше болезнено човек да го гледа. — Трябваше да пийна нещичко. Не беше ли топличко за октомври? О, да. Какъв приятен следобед, казах си — прекрасен градски следобед, — и после това момче…
О, боже милостиви, той се разплака!
— Ужасно съжалявам за жена ви, господин Сандърс. Моите съболезнования.
— Благодаря ти, Сами. Много си мила. Мога ли да ти помогна с бебето — примерно да го занеса до колата ти? Мисля, че вече можеш да тръгваш, пътят изглежда чист…
Това бе предложение, което Сами не можеше да откаже, въпреки че човекът продължаваше да плаче. Тя измъкна Литъл Уолтър от кенгуруто — все едно изваждаше голям и топъл самун хляб — и му го подаде. Бебето отвори очи, усмихна се, оригна се и отново заспа.
— Струва ми се, че има колетче в пелените си — отбеляза Сандърс.
— Да, той е перфектна машинка за говна. Добрият стар Литъл Уолтър.
— Сладур. Уолтър е прекрасно традиционно име.
— Благодаря ви.
Сами си каза, че няма смисъл да го осведомява, че първото име на бебето всъщност е Литъл18… а и беше сигурна, че вече са разговаряли на тази тема.
Той просто не си спомняше. Да повърви така с него — въпреки че той носеше бебето — бе ужасно досадният финал на един ужасно досаден следобед. Поне се оказа прав за трафика — автомобилното стълпотворение най-накрая се бе разчистило. Сами се зачуди след колко ли време целият град ще се върне отново към велосипедите.
— Никога не съм одобрявал идеята да пилотира самолет — заяви господин Сандърс. Сякаш продължаваше на глас вътрешен разговор, който е водил сам със себе си. — Понякога дори се чудех дали Клоди не спи с тоя тип…
Майката на Дуди да спи с Чък Томпсън? Сами бе едновременно потресена и заинтригувана.
— Едва ли — отбеляза мъжът и въздъхна тежко. — Във всеки случай сега няма никакво значение. Виждала ли си Дуди? Снощи не се прибра у дома.
Сами за малко да отговори: „Да, вчера следобед.“ Но ако Дудстър не бе спала вкъщи предишната нощ, така щеше само да засили тревогите на съсипания й старец. И той ще се впусне в дълъг разговор със Сами, по време на който тя ще трябва да наблюдава стичащите по лицето му сълзи и полюшващия се от едната му ноздра сопол. Тази перспектива никак не я блазнеше.
Стигнаха до колата й — стар „Шевролет“ с проядени от ръжда прагове на вратите. Тя пое бебето от ръцете на Сандърс и се намръщи при миризмата. Определено не ставаше въпрос за някакво си колетче, а за цял денк обемисти пратки.
— Не, господин Сандърс, не съм я виждала.
Той кимна и избърса носа си с опакото на дланта си. Сополът изчезна, явно преместен някъде другаде. Сами изпита облекчение.
— Сигурно е отишла в мола с Анджи Маккейн, а после се е отбила при леля си Пег в Сабатъс, щом е разбрала, че не може да се върне в града.
— Да, вероятно е направила точно така. — А после, когато Дуди се появи в Честърс Мил, старецът ще се изненада приятно. Клетият човечец напълно го заслужаваше. Сами отвори вратата и положи Литъл Уолтър на предната седалка. Беше се отказала от детските столчета за кола още преди месеци. Създаваха само главоболия. Пък и тя беше извънредно внимателен шофьор.
— Радвам се, че те видях, Сами. — Кратка пауза. — Ще се помолиш ли за жена ми?
— Ъъъ… разбира се, господин Сандърс, никакъв проблем.
Тя понечи да седне зад волана, ала в същия миг си спомни две неща — че Джорджия Ру бе сритала гърдата й с тежката си моторджийска бота — вероятно достатъчно силно, за да й остави синина — и че Анди Сандърс, съсипан или не, беше председателят на градския съвет на Честърс Мил.