10.
В четири часа в четвъртък следобед, докато над северната част на Нова Англия валеше дъжд, а над Честърс Мил грееше слънце, което приличаше на замъглен прожектор и чиито лъчи проникваха през дупка в облаците с формата на чорап, Джини Томлинсън отиде да провери как е Младши. Попита го дали иска хапче против главоболие. Той каза „не“, после реши, че иска тиленол или адвил. Когато тя се върна, той прекоси стаята, за да си вземе лекарството. После Джини написа в картона му: „Все още куца, но не много.“
След четирийсет и пет минути Търстън Маршал надникна в стаята и видя, че Младши го няма. Помисли си, че е отишъл във фоайето, но там беше само Емили Уайтхаус — жената, която беше получила инфаркт. Емили вече се чувстваше много по-добре. Търстън я попита дали е виждала млад мъж с тъмноруса коса, който накуцва леко. Тя отговори, че не го е виждала. Търстън се върна в стаята на Младши и надникна в шкафа. Беше празен. Младият мъж, който вероятно имаше тумор в мозъка, се беше изписал сам от болницата.
11.
Младши се прибра у дома. Мускулите му се бяха позатоплили и той вече не накуцваше. Освен това тъмното петно, което плуваше пред лявото му око, се беше свило до размерите на топче за игра. „Може би не съм приел голяма доза талий. Трудно ми е да преценя. Въпреки това трябва да изпълня обещанието, което дадох на Господ. Ако се погрижа за децата, Господ ще се погрижи за мен.“
Когато напусна болницата (през задната врата), той мислеше единствено за това, че трябва да убие баща си. Но щом влезе в къщата — в къщата, в която бяха умрели майка му, Лестър Когинс и Бренда Пъркинс, — той размисли. Ако убиеше баща си сега, щяха да отменят градската среща. Младши не искаше това да става, защото градската среща щеше да му осигури добро прикритие. Повечето ченгета щяха да бъдат там, а това означаваше по-лесен достъп до Кафеза. Много искаше отровните идентификационни плочки да са у него. Гореше от желание да ги натъпче в гърлото на умиращия Барби.
Големия Джим го нямаше. Единственото живо същество в къщата беше вълкът, който рано сутринта притича през паркинга пред болницата. Той седеше в средата на стълбището, гледаше към Младши и ръмжеше гърлено. Козината му беше рунтава, а очите — жълти. На врата му висяха идентификационните плочки на Дейл Барбара.
Младши затвори очи и преброи до десет. Когато ги отвори, вълкът го нямаше.
— Аз съм вълкът сега — прошепна на празната гореща къща. — Аз съм вълколакът и видях как Лон Чейни10 танцува с кралицата.
Качи се на горния етаж. Отново бе започнал да куца, но не забелязваше това. Униформата му беше в шкафа, там беше и пистолетът му „Берета 92 Таурус“. Местната полиция притежаваше десетина такива пистолети, повечето от които бяха платени с пари от фонда за сигурност. Извади пълнителя, събиращ петнайсет патрона, и видя, че е пълен. Прибра пистолета в кобура, пристегна колана около изтънялата си талия и напусна стаята.
Спря, когато стигна до стълбищната площадка; чудеше се какво да прави до започването на срещата, по време на която щеше да осъществи плана си. Не искаше да разговаря с никого, не искаше дори да се мярка пред очите на хората. Тогава се сети за едно добро скривалище, което беше близо до мястото, където щяха да се случат събитията. Слезе внимателно по стълбите — отново куцаше силно, освен това лявата част на лицето му се беше сковала жестоко — и залитайки, тръгна по коридора. Спря за момент пред кабинета на баща си, чудейки се дали да не отвори сейфа и да не изгори всички пари вътре. Каза си, че няма смисъл да прахосва усилия за такива глупости. Опита се да си припомни вица за попадналите на пустинен остров банкери, които забогатели, продавайки един на друг дрехите си, после се изсмя истерично, въпреки че нито успя да се сети какъв е краят на вица, нито имаше достатъчно „багаж“, за да разбере кое точно е смешното в него.
Слънцето се бе скрило зад облаците западно от Купола и навън бе притъмняло. Младши излезе от къщата и изчезна в сумрака.
12.
В пет и петнайсет Алис и Ейдън Епълтън прекосиха задния двор и влязоха в наетата къща. Алис каза:
— Каро? Ще заведеш ли Ейдън и аз… Ейдън и мен… на голямата среща?
Каролин Стърджис, която правеше сандвичи с фъстъчено масло върху кухненския плот на Корали Дъмиджън с хляба на Корали Дъмиджън (вече доста изсъхнал, но все още годен за ядене), изгледа изненадано децата. Никога досега не бе чувала деца да проявяват желание да присъстват на среща на възрастни. Струваше й се по-естествено да побегнат където им видят очите, още щом чуят, че ще има такова скучно събитие. Изкуши се. Защото ако децата отидеха, и тя можеше да отиде.
10
Американски актьор от ерата на немите филми, известен с прозвището Мъжът с хиляда лица. — Б.пр.