В партера Деканът подаде голяма кесия на Професора.
— Вземи си шоколадови стафидки.
— Приличат ми на миши барабонки — оплака се Професорът.
Деканът огледа по-внимателно съдържанието на кесията.
— А, това ли било… Изтървах я на пода преди минутка и се чудех защо стафидките пак са много…
Лампите станаха още по-мъждиви. Екранът просветна. Появиха се числа, които се сменяха бързо в обратен ред към нулата.
Калиопа Посадска се взря съсредоточено в нотните листове, нави си още малко ръкавите, отметна кичурите от очите си и се впусна във вдъхновена атака срещу едва различимия стар химн на Анкх-Морпорк.28
Светлините угаснаха.
Небето блещукаше. Тази мъгла изобщо не беше нормална. Излъчваше сребристосив здрач и мигаше като кръстоска между сиянието над Главината и лятна гръмотевична буря.
А над Света гора небето пламтеше ярко. Отблясъците проникваха дори в уличката зад „Къщата на ребърцата“ на Харга, където двете кучета се наслаждаваха на специалното безплатно меню „Каквото си измъкнеш от бунището“.
Пляси вдигна глава към небето и заръмжа.
— Напълно те разбирам — сподели Гаспод. — Нали им рекох, че вещае? Не им ли повтарях, че ще падне голямо вещаене? — От козината му изскачаха искри. — Да вървим. По-добре да предупредим хората. В туй те бива, да знаеш.
Трактрактрак…
Единственият звук в „Одиум“. Калиопа вече не свиреше, а се пулеше към екрана.
Висяха ченета и се затваряха само колкото да сдъвчат поредната порция пукана царевица.
Виктор си спомняше замаяно, че понечи да се възпротиви. Опита се да извърне глава. Дори и сега немощно гласче в съзнанието му внушаваше, че всичко е потръгнало зле, но той не слушаше. Очевидно беше, че всичко е наред. И той участваше във всеобщите въздишки, докато героинята полагаше усилия да запази фамилния рудник насред един обезумял свят… Потръпваше от войната, развихрила битки. Потънал в романтична мъгла, се наслаждаваше на сцените в балната зала. И…
… усещаше студен натиск върху крака си, сякаш полуразтопено кубче лед се просмукваше през панталона му. Помъчи се да не обръща внимание, но такава досада не допуска да я пренебрегнеш.
Очите му се завъртяха надолу.
— Извинявам се — обади се Гаспод.
Погледът на Виктор се фокусира. После очите му установиха, че пак се насочват насила към екрана, където неговият филмов двойник целуваше огромната двойничка на Джинджър.
Но лепкавият студ отново му се натрапи. И Виктор изплува от унеса за втори път.
— Ако искаш, да те ухапя по крака, а? — предложи Гаспод.
— Аз… ъ-ъ… аз… — заломоти Виктор.
— Мога да хапя до кръв — увери го кучето. — Ти само кажи.
— Не… ъ-ъ…
— Нали ти казах, че нещо вещае? Такова вещаене пада, че свят да ти се завие. Пляси си продра гърлото от лай, ама никой не чува. Затуй си рекох да опитам стария номер с муцуната. Безотказен е, от мен да знаеш.
Виктор се огледа. Останалите зрители се бяха втренчили в екрана, сякаш бяха готови да останат на седалките…
… завинаги.
Когато вдигна ръце, от пръстите му изпращяха искри, а въздухът се насищаше с мазния привкус, който дори студентите в Университета веднага свързваха с огромно натрупване на магически потенциал. В залата се кълбеше мъгла. Колкото и нелепа да беше тази гледка, мътилката покриваше пода като блед сребрист прилив.
Хвана Джинджър за рамото и я разтърси. Размаха ръка пред очите й. Кресна в ухото й.
Опита същото с Патриция, после и с Диблър. Колкото и да ги буташе, телата им кротко заемаха предишната си поза.
— Филмът им причинява това — забърбори Виктор. — Няма от какво друго да е. Но не разбирам как става. Съвсем обикновен филм… В Света гора не си служим с магия. Поне не и с… нормална магия…
Прескачаше неподатливи колене, за да стигне до пътеката. Втурна се през ивиците мъгла. Задумка с юмрук по вратата на кабината. Не дочака отговор и я отвори с ритник.
Безам се взираше напрегнато в екрана през малък квадратен отвор в стената. Кутията за показ на филми си тракаше весело без неговата намеса. Никой не въртеше ръчката… Виктор се поправи — никой, когото би могъл да види с очите си.
Земята се разтърси от далечен тътен.