— Ами защото и вие сте…
— Продължавай — подканиха го джуджетата в хор.
— Ъ-хъм… — Той побърза да смени темата. — Вижте сега, основното в сюжета е, че героинята на Джинджър е готова на всичко, за да поддържа имението, рудника и…
— Дано скоро продължим снимките — намеси се Техничаря. — След час трябва да почистя кутията на духчетата.
— А-а, чатнах — наежи се Скалата. — „Готова на всичко“, тъй ли? За мене се отнася, нали?
— Не ти поддържаш мината, а тя теб — вметна едно джудже. — Изнасяш ценностите оттам, а не ги внасяш. В това е същината на миньорството.
— Е, може би рудникът е изчерпан — побърза да измисли нещо Сол. — Между другото тя…
— В такъв случай не ти е нужен — добродушно подхвана друго джудже с тон, който предвещаваше дълга и подробна лекция. — Изоставяш го, като слагаш подпори тук-там, после прокопаваш нова шахта покрай основната жила…
— … като внимаваш, разбира се, за неустойчивите пластове…
— … и се съобразяваш с възможни тектонични движения.
— Да, вярно, а след това…
— Освен в случаите, когато започваш открита разработка.
— Естествено, но…
— Не разбирам защо лицето ми трябва да дава повод за… — тътнеше недоволно Скалата.
— МЛЪКНЕТЕ! — разкрещя се Сол. — Всички да млъкнат! МЛЪКНЕТЕ ВЕДНАГА! Който не си затвори устата, няма повече да си намери работа в този град! Чухте ли ме? Ясно ли е? Добре. — Той се разкашля и продължи с по-нормален глас: — Така… Искам да се разберем най-сетне, че това е завладяващ, покоряващ зрителите романтичен филм за борбата на една жена да съхрани… — погледна най-горния лист на подложката и продължи храбро — … всичко, което обича, макар че целият свят около нея е обезумял. И никой да не ми досажда повече!
Някое от джуджетата плахо вдигна ръка.
— Извинете…
— Да? — сопна се Сол.
— А защо във филмите на господин Диблър светът около героите винаги е обезумял?
Сол присви очи.
— Защото господин Диблър — заръмжа той — е извънредно наблюдателен човек.
Диблър се оказа прав. Новият град беше концентрирал в себе си стария. Тесните улички бяха по-тесни, високите сгради — по-високи. Водоливниците вдъхваха по-силен страх, покривите стърчаха по-остри. Извисяващата се Кула на Занаята в Невидимия университет тук изглеждаше и по-грамадна, и по-заплашително килната, макар че стигаше само до една четвърт от височината на оригинала. Невидимият университет имаше по-бароков вид. Дворецът на Патриция се кипреше с нагиздени колони. Дърводелците гъмжаха като мравки по творението си, което след довършването му щеше да превърне Анкх-Морпорк в безлично копие на самия себе си. Само че в истинския град зданията не бяха нарисувани на платна, опънати върху рамка, и мръсотията не беше старателно напръскана върху тях. На къщите в Анкх-Морпорк им се налагаше да се изцапат без чужда помощ.
Новият град приличаше на Анкх-Морпорк повече, отколкото Анкх-Морпорк някога бе успявал.
Отведоха Джинджър в палатките за преобличане, преди Виктор да я заприказва, а после започнаха снимките и нямаше време.
„Векът на Плодния прилеп“ (на таблото бе добавено с по-малки букви „Повече звезди, отколкото има в небесата“22) спазваше принципа, че един филм трябва да бъде направен най-много за десетина пъти повече време от необходимото за показването му в залата. При снимките на „Издухани“ погазиха принципа. Имаше битки. Имаше нощни сцени, а духчетата бясно размахваха четчиците на светлината на факли. Джуджетата се трудеха весело в рудник, какъвто не бе имало, нито щеше да има — фалшиви късове самородно злато колкото пилета се подаваха от грапави гипсови стени. Сол настояваше да се вижда, че отварят усти, и те си позволиха по-пиперлива версия на песента „Хай-хо, хай-хо“, която стана много популярна сред джуджешката общност в Света гора.
Можеха само да се надяват, че Сол още помни кое къде пасва. Виктор отдавна изтърва нишката. Вече знаеше, че е по-добре да не следи сюжета на филма, в който участва, защото тук бъркотията беше още по-голяма, отколкото в действителността.
Получаваше възможност да говори с Джинджър само пред погледите на двама майстори на ръчката и целия актьорски състав, който в момента не участваше в снимките.
— Така… — подхвана Сол. — Това е сцената към края, в която героят на Виктор среща героинята на Джинджър след всички преживелици, и на табелата ще пише, че той казва… — Вторачи се в подадения му черен правоъгълник. — Да, той ще каже: „Да си призная, скъпа, готов съм на всичко за една… порция… от… деликатесното… свинско… филе… на… Харга… в… специалния… сос… с… къри…“