Смущенията в действителността, причинени от Света гора, бяха протегнали слабички, но бдителни пипалца чак до Анкх-Морпорк. Затова две-три мънички синкави птички закръжиха за миг около главата му и изпискаха „чик-чирик“, преди да изчезнат.
Гаспод лежеше на пясъка и хриптеше. Пляси Подскачаше около него и лаеше нетърпеливо.
— Е, измъкнахме се — успя да изгъгне по-дребното куче, стана и се отръска.
Пляси излая и доби невероятно фотогеничен вид.
— Добре, добре — отвърна с досада Гаспод. — Защо не отидем да си потърсим нещо за закуска, да си наваксаме съня, а после…
Пляси пак се разлая. Гаспод въздъхна.
— Добре, де. Както искаш. Но няма да дочакаш благодарност, от мене да знаеш.
Едрото куче се стрелна по дюните. Гаспод затопурка подир него невъзмутимо и се изненада до втрещяване, когато Пляси се върна устремно, грижливо го хвана със зъби зад врата и заподскача напред.
— Позволяваш си го само щото съм дребничък — оплака се Гаспод, люшкайки се на всяка крачка. — Не, бе, не натам! В тоя ранен час човеците за нищо не стават. Имаме нужда от тролове. Още будуват, пък и добре се справят с камъните под земята. На другата пресечка вдясно. Трябва да идем в „Синият варовик“ и… Ох, мамка му…
Изведнъж прозря, че се налага да говори.
И то пред мнозина.
Ако ще цяла вечност да внимаваш и да криеш, че имаш дар слово, накрая — хоп! — натикан си в ъгъла и трябва да продумаш. Иначе младият Виктор и Любителката на котки ще си изгният в тунела. А недораслият Пляси щеше да го пусне пред някого, да го гледа с очакване и Гаспод щеше да е принуден да се разприказва. После пък да изкара остатъка от дните си в ролята на будещ любопитство изрод.
Пляси изтича по улицата и нахълта през задимения вход на „Синият варовик“, чиято вътрешност за кой ли път беше претъпкана. Промуши се през лабиринта от дебели като дървета крака, стигна до бара, остави Гаспод на пода и излая рязко.
Личеше, че очаква някой да реагира.
Врявата секна.
— Я глей, оня Пляси е доприпкал — обади се един трол. — К’во ли иска?
Гаспод се довлече замаяно до най-близкия трол и учтиво подръпна увиснала ивица ръждива плетена ризница.
— Извинявам се, значи…
— Адски умно куче — сподели мнението си тролът и лениво срита настрана Гаспод. — Вчера го гледах на филм. Може да се прави на умрял и да брои до пет.
— Значи с две повече от тебе.
Разнесе се смях.24
— Що не млъкнеш? Ей, като гледам — промърмори първият трол, — песчето иска да ни рече нещо.
— … извинявам се…
— Ми да, то си личи, щото подскача и лае.
— Вярно си е. По филмите води хората при разни изгубени хлапета в пещери.
— … извинявам се…
Нечие каменно чело се сбърчи.
— Що? За да ги излапат ли?
— Не, бе, да ги изведат навънка.
— А, за скара на открито ли?
— … извинявам се…
Друг крак случайно закачи Гаспод по кръглата глава.
— Може пък наистина да е намерил някого. Глей как само търчи до вратата и пак при нас. Той е умно куче, знае се.
— Що не идем да погледнем, а? — предложи първият трол.
— Убаво се сети. Отдавна не съм хапвал закусчица с чая.
— Ей, в Света гора не може да плюскаш хора. Ще ни излезе лошо име! А Лигата против нападките срещу силициевите граждани ще ти се стовари на чутурата като цял тон от ония ръбести неща, дето с тях се строи.
— Ъхъ, ама може да ни дадат някаква награда.
— … ИЗВИНЯВАМ СЕ…
— Да, бе! И ще поизлъскаме тролския образ в хорските очи, ако намерим изгубени хлапета.
— Ако ще да не намерим, можем да си хапнем кучето, нали?
Барът опустя. Останаха само обичайната пушилка, големите стопилни с тролски питиета, Руби, която мързеливо остъргваше застиналата лава от халбите, и едно дребно, изтощено, проскубано куче.
То размишляваше напрегнато над разликата между външността и същността на Кучето — чудо.
Накрая промълви:
— Мамка му.
Виктор си спомни как се страхуваше от тигрите като малък. Напразно околните изтъкваха, че най-близкият тигър се намира поне на пет хиляди километра от него. Той упорстваше: „Има ли море между техните земи и нашата?“, хората умуваха и мънкаха: „Е, няма, но…“, а невръстният Виктор ги прекъсваше: „Значи разстоянието е по-големичко, това е всичко.“
Същото беше и с мрака. Всички страшни тъмни места бяха свързани чрез самата същност на мрака. Той беше навсякъде, винаги, само дебнеше светлините да угаснат. Значи досущ като Тъмничните измерения. И те чакаха действителността да се пропука.
Притискаше се до Джинджър.
— Няма нужда да се престараваш — подхвърли тя по някое време. — Вече се взех в ръце.