Докато простолюдието запълваше залата, изумително острият му слух долови следния разговор:
— Кой е оня тип горе?
— Ама там седят Виктор Мараскино и Делорес дьо Грях! Що за невежа си ти?!
— Не, бе, питам за високия тип в черно.
— Де да го знам. Някой от градските тузари.
Да, необикновено интересно явление. Както се оказа, можеш да си известен и с това, че си… хъм, известен. Вече започваше да обмисля предположението, че това явление таи в себе си неимоверни заплахи и вероятно ще се наложи да нареди някой да бъде убит, макар и с крайно нежелание.27 Дотогава щеше да търпи отразеното сияние на славата от факта, че седи в компанията на знаменитости. Слиса се, че му е приятно.
Освен това седеше до госпожица Дьо Грях и завистта на всички останали в залата беше толкова явна, че почти я усещаше на вкус. Не можеше да каже същото за пухкавите разпукани царевични зрънца от кесията, която му тикнаха в ръцете.
От другата му страна противният Диблър обясняваше техническите тайни на подвижните образи, напълно заблуден, че Патрицият чува дори и една дума.
Внезапно залата се разтресе от ръкопляскания.
Лорд Ветинари се наведе към Диблър.
— Защо намаляват светлините?
— О, сър, това е, за да виждате по-добре образите на екрана.
— Нима? Мнозина биха очаквали, че така образите ще се виждат по-трудно.
— Не и подвижните образи, сър — почтително възрази Диблър.
— Колко любопитно…
Патрицият се наведе на другата страна към Джинджър и Виктор. Установи с умерена изненада, че и двамата са изключително напрегнати. Забеляза това състояние още с влизането им в „Одиум“. Младежът зяпаше нелепите декорации, сякаш виждаше най-страшната гледка в живота си, а когато момичето зърна самата зала, едва си пое дъх.
Май още бяха втрещени.
— Предполагам, че всичко това вече е привично за вас — подхвърли Патрицият.
— Не — отрече Виктор. — Изобщо не сме свикнали. Досега не сме били в зала за показ на филми.
— Освен веднъж — зловещо процеди Джинджър.
— Вярно, освен веднъж…
— Да, но вие участвате в създаването на подвижни образи — меко напомни лорд Ветинари.
— Така е, само че никога не ги гледаме. Виждаме само откъси, когато майсторите на ръчката слепват парчетата от филма.
— Значи това е нещо ново за вас? — провери пак Патрицият.
— Не съвсем… — смънка Виктор, чието лице сивееше.
— Колко увлекателно — промърмори лорд Ветинари и продължи да не слуша приказките на Диблър.
Не бе стигнал до поста си, като се стараеше да вникне в работата на механизми. Интересуваше го устройството на човешките умове.
На метър-два от него Сол пусна малка ролка филм в скута на чичо си.
— Това е твое — съобщи мило.
— Какво е? — попита Диблър.
— Ами реших да прегледам набързо филма, преди да го покажем…
— Наистина ли? — промълви Диблър.
— И що да видя? Насред сцените с опожаряването на града пет минути на екрана се мъдри чиния с ребърца в Специалния фъстъчен сос на Харга. Разбира се, знам защо. Само искам да науча защо така.
Диблър се хилеше гузно.
— Ето как си го представях — щом едно кадърче кара хората да купуват всякакви неща, какво ли щяха да направят с тях цели пет минути…
Сол не откъсваше поглед от лицето му.
— Много ме засегна, да знаеш — продължи Диблър. — Не прояви никакво доверие към мен. Аз ти обещах тържествено да не се бъркам повече, а ти не пожела да ми повярваш. Ти нарани чувствата ми, Сол. Наистина. Къде изчезна почтеността?
— Според мен си я продал на някого, чичо.
— Много съм наскърбен — не мирясваше Диблър.
— Но ти не спази обещанието си, чичо.
— Това няма нищо общо. Бизнес, какво да се прави. Сега говорим за отношенията в семейството. Сол, трябва да вярваш на близките си. Особено на мен.
Племенникът вдигна рамене.
— Добре, щом казваш.
— Сериозно ли?
— Да, чичо. — Сол се ухили до ушите. — Обещавам ти тържествено.
— Ей така те харесвам!
По-нататък в редицата Виктор и Джинджър се взираха с примирен ужас в празния екран.
— Знаеш какво ще се случи сега, нали?… — прошепна тя.
— Да. Някой ще засвири в яма пред екрана.
— Онази пещера наистина ли беше филмова зала?
— В известен смисъл — уклончиво отвърна той.
— Но тук екранът е обикновен. Не е… ами просто си е екран. Малко по-качествен чаршаф, а не…
Заглуши я шумотевица откъм другия край на залата. Сред дрънчене и съскане на изпуснат въздух дъщерята на Безам Посадски се издигна бавно от широк отвор в пода. Момичето се нахвърляше върху клавишите на малък орган с вдъхновение, породено от няколко часа репетиции. Подпомагаха я усилията на двама могъщи тролове, които натискаха духалото зад сцената. Беше яка млада жена и незнайната музикална творба очевидно губеше в битката с нея.
27
Тоест с нежелание от страна на Ветинари. Нежеланието на обекта да се прости с живота си се подразбираше.