— Имате предвид, че ако бяхте приели предложението на маркиза, чашата, ако се намери, би била негова собственост, докато сега е законно ваша?
— Именно.
— И какво се крие зад това ваше решение?
— Разбирам, че одобрявате действията ми — рече с усмивка Еймъри Пауър. — Е, съвсем просто е, мосю Поаро. Убеден съм, че знам у кого всъщност е чашата.
— Много интересно. И кой е този човек?
— Сър Рубен Розентал. Той е не само колега колекционер, но навремето беше мой личен враг. Бяхме съперници при няколко сделки и в края на краищата аз спечелих. Враждебността ни достигна своята кулминация в съперничеството за чашата на Борджия. И двамата бяхме твърдо решени да се сдобием с нея. Беше въпрос на чест. Наетите от нас представители наддаваха един срещу друг по време на търга.
— И последното наддаване на вашия представител ви осигури съкровището?
— Не съвсем. Предвидливо бях наел втори агент — уж представител на парижки колекционер. Нали разбирате, никой от нас двамата не би отстъпил охотно на другия, но би позволил на трети човек да се сдобие с чашата, надявайки се по-късно да се споразумее с него.
— Всъщност une petite deception4.
— Именно.
— Която излязла успешна. И веднага след това сър Рубен е разкрил как е бил изигран?
Пауър се усмихна.
Усмивката му разкриваше всичко.
— Разбирам каква е ситуацията — рече Поаро. — Убеден сте, че сър Рубен, решен да спечели чашата на всяка цена, е платил да бъде открадната.
Еймъри Пауър вдигна ръка.
— О, не, не! Не би предприел такова нещо. Но скоро след това сър Рубен щеше да купи чаша от епохата на Ренесанса с неизвестен произход.
— Описанието, на която е известно на полицията?
— Чашата никога нямаше да бъде изложена на показ.
— Смятате, че на сър Рубен му е било достатъчно да знае, че я притежава.
— Да. Още повече, че ако бях приел предложението на маркиза, след време сър Рубен можеше да се споразумее с него и по този начин съвсем законно да получи чашата. — Той замълча за миг, после продължи: — Но тъй като отказах да ми бъдат върнати парите, все още имам право да търся чашата, която ми принадлежи.
— Искате да кажете — намеси се Поаро, — бихте могли да организирате да бъде открадната от сър Рубен.
— Не открадната, мосю Поаро. Просто исках да си възвърна нещо, което ми принадлежи.
— Но както разбирам, не сте успели.
— Поради много основателна причина. Чашата никога не е попадала в ръцете на Розентал!
— Откъде знаете?
— Неотдавна се извърши сливане на две петролни компании. Сделката бе изгодна както за мен, така и за Розентал. Сега сме съюзници, а не врагове. Разговарях откровено с него по въпроса и той ме увери, че никога не е притежавал чашата.
— И вие му вярвате?
— Да.
— Значи в продължение на десет години — замислено рече Поаро — сте хвърляли усилията си в погрешна посока?
— Да, изглежда точно това съм направил! — с горчивина отвърна финансистът.
— И сега всичко трябва да започне отначало?
Другият мъж кимна.
— И в този момент се намесвам аз, така ли? Аз съм кучето, което пускате по студена следа… по твърде студена следа.
— Ако случаят беше лесен — сухо отбеляза Еймъри Пауър, — нямаше да е необходимо да ви викам. Разбира се, ако смятате, че е невъзможно…
Явно бе открил най-верния подход. Еркюл Поаро стана и рече хладно:
— Думата невъзможно ми е непозната, мосю! Питам се само дали случаят е дотолкова интересен за мен, та да го поема.
Еймъри Пауър се усмихна отново.
— Може би ще ви заинтригува това, че сам ще определите хонорара си!
Дребничкият мъж се взря в огромния си събеседник.
— Нима желанието ви да притежавате това произведение на изкуството е толкова силно? Не вярвам!
— Да кажем, че също като вас не приемам поражението.
Еркюл Поаро сведе глава.
— Да, разбирам…
II.
Инспектор Уогстаф беше заинтригуван.
— Чашата на Вератрино? Да, спомням си всичко за нея. Аз водих случая до края. Говоря малко италиански, та отидох да поразпитам макаронаджиите. Но чашата и до ден-днешен не е намерена. Странно.