— А сигурна ли си, че всичко това бе направено напразно?
Тя се взря в него:
— Казваш го така, сякаш все още вярваш, че онзи, когото търсим, е именно Глене.
— Казвам просто, че си струва да бъде следен — каза Арве.
— А струва ли си да изразходваме за проследяването му толкова сили и средства, за колкото настояваше Викен?
— Може и да си струва. Най-ясните следи продължават да започват и да свършват там.
След като дадоха поръчките си, Нина реши да сподели съображенията си с него:
— Замислих се за едно нещо, за възрастта на жертвите. Хилде Паулсен е била на петдесет и шест години, Сесилия Давидсен — на четиридесет и шест, Анита Елвестран — на тридесет и шест.
Арве повдигна вежди:
— Права си. Всяка е по-млада от предишната с десет години.
— Сигурно е случайно — каза замислено тя, — но все пак е странно.
— А ако не е случайно и се случи още веднъж, то това ще означава, че следващата жертва ще бъде жена на двадесет и шест години.
— Не го казвай! — възкликна тя, изваждайки тайно от устата си доза тютюн за дъвчене и завивайки я в салфетка. — Струва ми се, че не сме се занимали, както трябва със студентката по медицина.
Донесоха поръчките им. В края на краищата тя все пак бе спряла избора си на спагети "Болонезе".
— Викен ме помоли да поддържам контакт с нея — успокои я Арве. — Вече говорих днес с нея. Може да ми звъни, когато й е удобно. Повече не можем да направим нищо, — ако тя не иска, но и ти самата разбираш това.
Навивайки спагети на вилицата си, Нина осъзна, че бе направила грешка. Спагетите бяха подходящи за деца и за двойки, които се срещаха от известно време. Не ставаха обаче за първо посещение в кафене с мъж, който седи срещу тебе и те следи с поглед! В това отношение по-лош бе само такосът[75], ужаси се тя и грабна салфетката. За късмет, Арве се бе съсредоточил върху говеждото си филе.
Излапала количеството спагети, с което предварително бе решила да се ограничи, Нина реши, че е време да прехвърли разговора на лични теми:
— Как се озова в полицията, Арве?
Усмихнал се леко, той наля безалкохолна бира в чашите им. Имаше широки ръце с къси длани, които целите бяха в натъртвания и драскотини — сигурно бе от онези, които можеха да поправят коли, да сковат рафт, да отсекат дърво. Тя се опита да си представи какво е, когато такива ръце се докосват до тебе и те прегръщат здраво.
— Като цяло реших, че това е мястото, където бих могъл да върша работа — каза той. — Първо влязох в Юридическия факултет, но на приятелите ми постоянно им се налагаше да ме будят по време на лекциите. Зарязах университета и учих година в колеж. Там се занимавах с катерене и рафтинг, спях в пукнатините на ледници. Тогава, с извинение, разбрах, че ми трябва екшън, а не зубренето на алинеи от закони. Трябваше ми нещо по-конкретно. Сигурно винаги съм бил човек на действието. А ти?
Нина отмести чинията с недоядените спагети настрана. Нямаше съвсем нищо против да разказва за личния си живот. Да му разкаже. За това как бе отраснала в жилищен блок в работническото предградие "Фюлингсдален" на Берген. За приятелките си, сдобили се с деца веднага след завършването на училището и преместили се от апартаментите на родителите си в съседния блок. Самата тя знаела, че задължително ще се махне оттам. Арве ядеше мълчаливо и я слушаше.
— И какво друго е имало там? — попита изведнъж той.
— Какво "друго"?
— Вчера каза, че в записките ми за студентката има една грешка и още нещо липсвало. Веднага ми каза за грешката, като ми обеща липсващото за десерт.
Нина изтри старателно устата си със салфетката, защото все още имаше следи от кетчуп по нея.
— Сигурно много си бързал с тези записки? — каза тя и се усмихна закачливо.
— Точно така. Трябваше да избирам кое от всичко е най-важното. Така че ще ми кажеш ли?
Нина се облегна на облегалката на стола. Бе успяла да се преоблече със стегнала гърдите й светла памучна блузка, която бе купила същия този ден.
— Ако може да се вярва на думите й, Мириам няма много приятели. Тя има две-три добри приятелки и освен това си общува с неколцина от католическата енория в район "Майорстюа".
— Май съм написал това? — протестира Арве.
— Това си го написал, а това, че е била сгодена — не.
Веждите му се качиха рязко на челото му.
— Какво? Сериозно ли? Тук, в Норвегия?
Тя се разсмя тържествуващо:
— Цели две години.
— Хвана ме на местопрестъплението, Нина.
Много й харесваше как той произнасяше името й — с ударение и на двете срички.
— Ама че работа!? — продължи той. — Радвам се, че именно ти си го забелязала. Има доста хора, които с радост биха се възползвали от чуждата грешка. А тя каза ли с кого?
75
Такос — ястие от мексиканската кухня. Тънки царевични или пшеничени питки с пълнеж. Б. пр.