— Ще ви прехвърля към телефона на оперативната група — каза момичето в другия край на връзката.
— Трябва да говоря с младши полицейски инспектор Нурбак — не се предаваше Аксел, — и с никого другиго. Звъннете му и му кажете, че го търси Аксел Глене.
Изминаха не повече от тридесет секунди, преди да звънне телефонът му.
— Глене? Откъде се обаждате?
Аксел позна гласа на Нурбак.
— Звъня ви заради Мириам Гайзаускас. Нали знаете коя е тя?
— Какво е станало с нея?
— Мисля, че е отвлечена. Оставила ми е съобщение на гласовата поща.
— Какво съобщение?
— Крещяла е, викала ме е на помощ. Някой я е нападнал. Изглежда, че се е случило вчера вечерта. В квартирата й има плик със снимки на убитите. Разбирате ли за какво ви говоря?
— Разбрах. Ще изпратим кола там. Ще дойдете ли в полицейското управление, за да съобщите за това?
— Нямам какво повече да ви кажа.
Той прекъсна разговора и изключи мобилния си телефон.
Рита така и застина в антрето, гледайки го с широко отворени очи:
— На какво приличаш само! Някой бил ли те е?
Той се опита да се усмихне с напуканите си устни.
— Спокойно можеш да минеш за просяк.
— Пликът — каза той и протегна ръка.
Рита загърна пеньоара си:
— Какво се е случило, Аксел? Болен ли си?
Той не бе нито здрав, нито болен. Страхът бе прогонил сънливостта му, бе прояснил главата му. Обясни й всичко с две думи.
— Никога не съм чувала нещо по-ненормално — заяви Рита. — Знаеш ли, че чак сега наистина се уплаших.
— Къде е пликът, за който ти е казала Мириам?
— Все още си е в чекмеджето на бюрото в кабинета на Ула.
— Може ли да взема колата ти?
— Да, но преди това хапни нещо. Миришеш на алкохол. Защо е това бързане сега, след като вече си предупредил полицията?
Той й позволи да го убеди. Докато тя приготвяше нещо за ядене, той седна пред компютъра и влезе в интернет. Основната новина във всичките интернет-издания бе самият той. "На полицията й се наложило да пусне заподозрения — прочете той във вестник "Афтенпостен". — Четиридесетгодишният лекар все още е под подозрение". Във вестник "ВГ" тази новина бе изместена от друга: "Заподозрян в убийство побеснял и се нахвърлил на журналистка". Наложи му се да прочете два пъти това заглавие, за да разбере за какво става дума. Под този текст бе публикувана негова снимка. Тя бе направена преди няколко години. Бие го бе снимала в шведския атракционен парк "Лисеберг". Стоеше до въртележка и се смееше. Когато видя тази снимка, светлината в стаята сякаш се промени, някак си потъмня, стана призрачна и сенките станаха по-тъмни. Всичко вървеше натам — да загуби всичко. Помисли за Бие и децата. Най-много се тревожеше за Даниел. "И това е баща ти, Даниел!" В ушите му зазвуча гласът на Мириам: "Когато затварям очи в тъмното, виждам лицето ти, Аксел!" Той се изправи на крака и влезе в банята. Свали сакото и потника си и пъхна главата си под душа. "Хайде, събуди се — промърмори той. — Събуди се веднага, Аксел Глене!"
Рита сервира на масата чиния със затоплени пилешки гърди в гъбен сос и хвърли поглед към екрана на компютъра.
— Направо се гордея, че познавам такава знаменитост! — отбеляза сухо тя.
Аксел изхъмка мрачно.
— Как са пациентите ни? — поинтересува се той.
— Нито един от тях не вярва на онова, което се пише за тебе, Аксел. Нито един, можеш да си сигурен. Мнозина ми звъннаха специално, за да ми го кажат. Няколко души звъннаха, за да отменят часа си, но по съвсем други причини. Трима или може би четирима.
— Солвейг Лундвал да се е обаждала?
— Хайде, сядай и яж, че си бледен като мъртвец.
Той я послуша и се захвана с храната.
— Звъня мъжът й. Солвейг отново е в болница.
— Слава Богу.
— Доколкото разбрах, там всичко се развивало много бурно. Искала да се обеси на едно дърво. Наумила си била, че те е предала, че заради нея са те прибрали в затвора.
— Има много сипна криза — промърмори той с пълна уста. — Не трябва да я пускат, докато не настъпи подобрение.
Рита каза:
— Между другото, тази вечер ми звъннаха от жълтото списание "Се о хьор"[76]. Искаха да публикуват репортаж за тебе.
Той я изгледа. Вече нищо не можеше да го учуди.
— Искали да представят всичко в благоприятна за тебе светлина — така поне твърдяха. Да зарадвали с нещо читателите си, въпреки целия този ужас.
— Какво им каза?
— Предложих им да вървят по дяволите и да сеят тази своя радост там, където наистина е необходима.