Част V
60
Когато Аксел подмина Конгсвингер, бе два без петнадесет. Стрелката на датчика за нивото на бензина в резервоара бе паднала надолу в червения отсек, но той отлагаше спирането.
Бе се отдалечил доста от долината на река Глома[78]и местността се бе променила. Пътят се виеше между две стени от гъста смърчова гора.Какво щеше да стане с него, ако намереше Мириам?Той го знаеше, но се страхуваше да мисли за това до края.
— За да не си отвратителен за самия себе си, ти трябва да си отговорен за постъпките си — промърмори Аксел и сякаш тези думи бяха казани с гласа на баща му.
Турстейн Глене бе презирал онези, които не можеха да отговарят за постъпките си, които се криеха в храстите и оставяха другите да оправят кашата. Както винаги бе постъпвал Бреде, според баща му. "В никакъв случай не трябва да ставаш такъв."И гласът на майка му: "Аксел е син на баща си".
Мина покрай някакво езеро, трябваше да е Фалшьоен. Стигна до мястото, наречено Омуен, и зави към бензиностанцията. През нощта тя не се обслужваше от персонал и Аксел спря до автоматичната бензиноколонка, където можеше да плати с карта. "Работел си тук— помисли си Аксел, отвинтвайки капачката на резервоара и вкарвайки в него маркуча. —Може би и досега работиш тук. Аз съм по петите ти, а ти не подозираш нищо."
Бе жаден. Заобиколи сградата и намери чешма. Жадно се залепи за нея. До ъгъла имаше контейнер за боклук. Аксел намери туба от течност за чистачки, изплакна я и сипа бензин и в нея. Седна в колата и отново разгледа картата. Разгледа и снимката с боядисаната с кафяв безир колиба, която се гушеше някъде навътре в гората. Тръгнал отново на път, той започна да брои отклоняващите се от пътя междуселски пътища и зави по третия от тях. На табелата пишеше: "Охейм".
Аксел погледна километража. Изминатото от колата разстояние бе почти пет километра. Отдясно се появи отбивка към горски път. Той караше на североизток й се губеше в гъстата смърчова гора. Пътува петнадесет минути по изровения и каменист междуселски път. След това пътят направи остър завой и тръгна стръмно нагоре. На върха на хълма бе преграден с бариера. Аксел видя, че бариерата бе заключена с внушителен катинар. Наложи му се да се връща на заден ход към междуселския път. След двестатина метра стигна до място, където можеше да паркира колата. Извади от жабката джобното фенерче, което му бе дала Рита, и се затича обратно към бариерата. Ако полицията бе стигнала дотук преди него, то тя щеше да е срязала катинара. Звънна на инспектор Нурбак, но той не му вдигна. Аксел прецени дали си струва да го чака. "Мириам"— прелетя през съзнанието му и той се отказа от тази си идея.
От другата страна на бариерата склонът се издигаше още по-стръмно. На върха пътят заобикаляше малко езерце. Тишината бе нарушавана само от звука на стъпките му по пружиниращата почва, шумното му дишане и биенето на сърцето му. Зад ниското хълмче имаше колиба. Аксел едва различаваше очертанията й в тъмното, но предчувстваше, че те бяха там. Приближавайки се, той позна стената, на фона на която бе снимана Мириам на онази снимка — тъмнобоядисани напречни дъски.
Вратата бе заключена. Той заобиколи къщичката, включи фенерчето и го насочи през прозореца. Откъм подветрената страна имаше няколко по-малки прозорчета. Аксел се огледа за нещо, с което да счупи стъклото. В далечния край на двора имаше плевник. Той също бе заключен, но скобите на които висеше катинарът, бяха ръждясали и се клатеха. Той се зае по-сериозно и дръпна. Успя да отскубне катинара и падна по гръб заедно с вратата. Аксел светна в тъмното, видя висока купчина дърва и издърпа една цепеница от нея. Купчината се разпръсна. Той по-скоро усети, отколкото забеляза сянката, мярнала се над него. Обърна си, но го удариха с нещо тежко и голямо. Въпреки това успя да изскочи от плевнята.