Финкенхаген бе сбъркала, хващайки се на въдицата му и както се говореше, главният криминалист бе останал много доволен от това. "Два на нула, Послушната" — кимна Викен, докато белеше банан. Както бе успял да установи посредством опити, те успокояваха добре стомаха му. Във всеки случай не по-лошо, отколкото хапчетата, предписани му от участъковия му лекар. Въпреки че този тип не бе намерил никакво сериозно заболяване при Викен, му бе препоръчал да гълта цяла купчина различни химични съединения. "Стомахът ви е доста чувствителен— твърдеше този идиот, неразбиращ от медицина. И в опита си да демонстрира остроумие той се позоваваше на няколкото прочетени от него детективски романи —Нали не всички детективи, разследващи убийства, имат проблеми със стомаха?"
Главният криминалист можеше да разкаже много неща за хода на разследването, но по-важно беше как щеше да го направи. От самото начало му се удаваше това и до този момент нито един вестник не бе забелязал, че при този сензационен случай те нямаха на практика за какво да се хванат. Началството, включително и най-висшето, им обещаваше всякаква подкрепа. По отношение на отделените допълнителни ресурси се бяха оказали в привилегировано положение, защото Финкенхаген можеше да избира най-доброто от най-доброто. Засега. В полицията бяха постъпили вече толкова много обаждания от неравнодушни граждани, че за предварителното им отсяване бе определен отделен служител. А Дженифър Плотерюд, най-добрият от всичките патологоанатоми, с които се бе налагало на Викен да работи, му звънеше всеки ден, нямайки сили да задържа за себе си фактите, които се разкриваха при аутопсията на Сесилия Давидсен. Тя била издраскана с нокти повече от първата жертва, защото имала дълбоки рани не само по гърба, но и по хълбоците, гърдите и лицето. По ръцете и краката й имало същите следи от убождания. И по всичко личало, че тя също не била подложена на сексуално насилие.
Звъннаха му от централата. Колега от някакво място в областта Хедмарк търсел Викен. Инспекторът си записа номера и му звънна. Отговорилият се представи като Хиел Руар Стуракер, началник на полицията в район Оснес. Викен знаеше къде бе това — почти на самата граница с Швеция.
— Извинете, че звъня толкова късно, защото това по-скоро не е толкова важно.
— Няма проблеми — увери го Викен, без да сваля поглед от екрана на телевизора.
— Обаждам се във връзка с тези убийства… с тази история с мечката.
Викен смяташе, че "историята с мечката" бе най-малко подходящото описание, но не можеше да предложи по-добро.
— Тук, при нас, често ни занимават с всякакви глупости, а и сам знаете как реагира народът при подобни произшествия.
Старшият инспектор го знаеше добре. Дори бяха отделили специална телефонна линия за това. На шега бе предложил да наемат и психиатър, защото много от обажданията идваха от хора, които явно се нуждаеха от такъв.
— Опитваме се да ги пресяваме, както трябва — увери Викен полицаят. — Стараем се да ви спестим всичките глупости.
— Та за какво става дума, Стуракер?
— Вчера получихме едно писъмце. Подателят е анонимен. Пише, че той или тя имал, или имала основания да предполага, че някой от нашите места би могъл да е хванал мечка, да я е откарал в някой от горските паркове край Осло и да я е пуснал там.
Викен изключи телевизора:
— На какво се основава тази информация?
— Казва ли ти някой? Нали разбирате, че по нашите места мечките са постоянна тема на разговорите. А като "запеят тази песен", е невъзможно да бъдат спрени. Хората се възмущават много, че интересите им съвсем не се взимали предвид от политиците и така наречените защитници на околната среда. Те твърдели пред нашите селяни, че трябвало да се примирят с това, че им се налагало да живеят редом до хищни животни, но самите те се държали по-далече от нашите места…
— Вие как мислите? Трябва ли да се отнесем сериозно към това писмо? — прекъсна го Викен.