— Как да ви кажа…? В него дори е споменато едно име — на жена, която развъждала овце заедно с мъжа си. Ние тук поразпитахме и се оказа, че ги е надрънкал всякакви на журналистите… И все пак не мислим, че това наистина е важно. Трудно е да си представим, че някой би организирал тук такава една нелегална група.
— Изпратете ни копие от писмото по факса. Ще се опитаме да си изясним.
Викен се протегна към дванадесетструнната си китара, поставена на поставка в ъгъла до дивана, и започна да подрънква известен рефрен. Случаят се бе оказал съвсем различен от всички други, които му се бе налагало да разследва. Целият град бе объркан, като дори и журналистите сякаш бяха изоставили търсенето на виновните, с други думи казано, на потенциалните жертвени агнета. Във всеки случай — за известно време. Рефренът, който подрънкваше инспекторът, постепенно заприличваше все повече на началните акорди на "Paint it black"[42]. До късно вечерта в неделя бяха се занимавали с разпитите на свидетелите. Опасността заради подробностите да не видят цялото бе голяма. Викен обаче бе майстор в отхвърлянето на ненужното. Наблюденията на свидетелите се бяха оказали много интересни. Добър наблюдател се бе оказал пенсионираният зъболекар, който бе намерил Паулсен. Същото обаче не можеше, за съжаление, да се каже за пияниците, натъкнали се на Давидсен в парка "Фрогнер". Те въобще не можеха да стигнат до общо мнение относно колата, която видели да тръгва оттам — дали бе била голяма, или малка? Всеки от тях имаше собствено мнение по въпроса. Светла или тъмна е била? Отново спорове. Викен изведнъж си спомни как женичката бе обяснила за какво й било притрябвало да се спуска до брега на езерото. Направил гримаса, той хвърли поглед на крака си, извлече още два акорда — последният в ла мажор — и остави китарата настрани.
Викен се отправи към кухнята, за да си направи още кафе, защото знаеше, че тази нощ нямаше да му се удаде да поспи. Докато чакаше в чашката да накапе достатъчно течност през филтъра, той звънна на Нурбак. Без да се извинява за късното позвъняване, той му разкажа в движение и набързо за информацията, постъпила от началника на полицията в Оснес.
— Нали познаваш добре живота в онези краища, Арве? Може ли в това да има нещо?
Очакваше младшият инспектор да се посмее от сърце на тази идея, но грешеше.
— Познавам доста овцевъди, които вече са се отчаяли напълно — бе отговорът на Арве. — Оснес, казваш? Заслужава си да се отскочи до там.
— Така и ще бъде тогава — заяви Викен, вече решил за себе си на кого да възложи тази задача. — И ето какво още исках да те попитам заедно с това, Арве… Нещо не е наред с лекаря, когото разпитвахме днес.
— Какво именно не ти хареса?
— Нищо конкретно, просто го усещам. Ще го извикаме отново след ден-два.
Викен вече се готвеше да затвори, когато Нурбак каза:
— Между другото, намерих тук нещо, което може да ни е от полза.
— Казвай! — припря го инспекторът.
Нямаше нищо против да обсъди случая с младия си колега, въпреки че отдавна бе минало полунощ.
— Следите около телата на жертвите със сигурност са от мечи лапи. Не е ясно обаче как би могло да са оставени от мечка там.
— Не протакай, де! — помоли го Викен.
— Влязох в сайт, посветен на търсене на изгубени вещи, и прегледах съобщенията за кражби, свързани по някакъв начин с животни. На пети октомври, тоест два дни след като бе намерена Паулсен, е бил ограбен оръжеен магазин в Лилестрьом. Когато собственикът открил това на сутринта, се оказало, че като цяло били изчезнали дреболии, но крадецът бил взел и чучело на мечка. Стояло на поставка до входната врата.
— Е, Арве, това вече ми идва в повече! — възрази Викен. — Да не мислиш, че нашият убиец се разхожда из околностите на столицата с чучело на мечка в багажника си?
Нурбак се разсмя:
— За да се оставят няколко следи, съвсем не е необходима цялата мечка.
Мускулите на скулите на Викен се размърдаха, докато той обмисляше тази възможност.
— Добре е, че има хора, които вършат добре работата си — каза той най-накрая. — Очевидно мечите следи са един вик знак за авторство.
— Или послание — предположи Нурбак. — Може би онзи, който го е направил, иска да ни каже нещо.
30
Добрала се до фермата на Нюторпет, за което й се бе наложила постоянно да пита за пътя, и убедила се, че в къщата няма никого, Нина Йебсен се свърза отново с началника на полицейското отделение в Оснес. Той бе самата любезност и само след две минути й звънна, за да й съобщи допълнителната информация. Не успял да разбере къде се намирал собственикът на фермата, но жена му работела в пансиона за хора с нарушено психическо развитие. Приютът се намирал в Рейнколен. Нина Йебсен се удиви наум: "Това пъккъде се намира?!" На сутрешната оперативка, където Викен бе разказал за информацията от Оснес, тя бе изпуснала глупаво езика си, като бе казала нещо много умно за разплодилите се твърде много мечки и терористичната дейност на хедмарските селяни. Викен се бе усмихнал злорадо и бе решил да изпрати там именно нея. "Наказание и нищо друго" — бе си помислила тя, решила твърдо следващия път да мълчи като риба.
42
"Paint it black" — "Боядисай го в черно". Песен на английската рокгрупа "Ролинг стоунс". Б. пр.