— А това пък какво е… Какво е "Золетил"[47]?
Стопанинът издърпа кутията от ръцете му и започна да разглежда съдържанието й:
— Останало е нещо, оказва се… Т’ва е от времената, когато бях в Комисията за защита на дивите животни. Понякога се налагаше да се приспиват едри зверове.
Подаде му отново кутията:
— В селото ме броят за най-добрия стрелец.
В самия ъгъл на шкафа Викен забеляза две малки флакончета.
— Дявол да го вземе! — възкликна той, след като прочете етикетите им, и подаде едното на Йебсен.
— Натриев пентотал[48]— прочете тя. — За вътрешен прием. Съдържа натриев тиопентал. Петстотин милиграма…
Викен отправи въпросителен поглед към собственика на фермата:
— Откъде го имаш?
Той сви рамене:
— Ами, ветеринарят го донесе веднъж и ето, че го пазя. Използва т’ва нещо, когато не става с обичайните сънотворни. Сигурно са от няколко години. Просто съм забравил да му го върна и т’ва е всичко.
Когато излязоха на двора и стопанинът вече се готвеше да заключи вратата след тях, инспекторът каза:
— А сега ще ти се наложи да ни покажеш какво имаш в мазетата, независимо дали са заключени, или не са.
Нина Йебсен постави ръка на рамото му:
— Плевникът има и таван.
Викен се намръщи:
— Над склада с домашния алкохол има наклонен покрив, а от другата страна е плосък.
— Да, има — съгласи се Охейм, щраквайки катинара. — Килерче е, ’сякви вехтории се търкалят там.
— Може някой от ключовете да стане? — иронизира го Викен, кимвайки към връзката му с ключове. — Или е по-добре Стуракер да донесе инструмента си от колата си.
— В полицията в Осло имам познати — съобщи им изведнъж Охейм.
Ако това бе опит да се завърже светски разговор, за да отвлече вниманието им, то този му опит се провали, защото Викен се обърна с гръб към стопанина.
— Донеси ни подвижна стълба — предложи му Стуракер.
— Работата е малко деликатна… — опита се да хленчи Охейм, но се предаде бързо и се помъкна унило към стопанската постройка. Когато се върна, настроението му бе повече от лошо: — И к’во? Цял ден ли ще стърча тук с вас?
Стуракер постави стълбата и се закатери нагоре.
— Тук има някаква вратичка — съобщи той, изкачил се на тясната площадка под самия покрив.
— Ами, ето че и това давам под наем! — извика Охейм отдолу. — Нямам ключ от тази врата.
Стуракер махна с ръка на инспектора, който се затича към колите.
— Как там се казва, викаш, онзи, на когото даваш под наем? — извика Стуракер на Охейм.
Не получи отговор.
Не измина и минута, преди началникът на полицията да демонстрира пред всички, че прословутите му клещи си вършат чудесно работата. Катинарът на хамбара бе свален с едно движение. Стуракер освети с фенера си стаичката зад вратата.
— Стига бе! — промърмори той толкова силно, че останалите долу, в плевнята, го чуха.
Викен и Йебсен се качиха горе. Стуракер им посочи с ръка таванската стаичка, осветявана от малко прозорче под самия край на покрива. В стаичката имаше два големи фризера.
— Как са успели да ги домъкнат тук!?
Сгънал се на три, Викен влезе в стаичката. Отвори капака на единия от фризерите, извади оттам замръзнал на топка зеблен чувал и го разпори с джобното си ножче.
— Човекът е прав! — възкликна той, когато пред очите им се появи едра глава, приличаща на котешка. — Тук наистина работатае деликатна.
35
Анита Елвестран вече бе прибрала картонената кутия с виното в хладилника, но така й се искаше да продължи, че й се наложи да я извади отново. Бе броила изпитите чаши и бе спряла на петата, но след това реши, че още една няма да й навреди. Виното й въздействаше добре, защото от него ставаше весела, а не плачлива и свадлива.
По телевизията говореха за отслабването. Там седеше същият онзи професор, който винаги бе с папийонка и раирано сако и приличаше на директор на цирк, и разбиваше на пух и прах онова, което той наричаше "тиранията на здравословния начин на живот". Между другото, беше много точен израз, кимна одобрително тя, съгласявайки се. Един от малцината професори, които си заслужаваше да се чуят. Виното било истинско лекарство за сърцето, това било изяснено от учените, и дори некадърното докторче, което й се бе паднало за участъков лекар, бе принудено да се съгласи с това. Виното можело да се пие по-малко всеки ден, ето какво казваше още той, но не повече от една чаша. Вчера не бе изпила нито капка, така че имаше да си наваксва.
Преди това се бе качила горе и бе звъннала на Мириам, искайки да я покани на по чашка, но нея я нямаше вкъщи. Съседката й бе казала, че ще замине през почивните дни с приятелки, но Анита се бе надявала до последно, че ще премисли. "Мириам е най-забележителният човек след познатите ми — помисли си тя и допи остатъците от виното. — Не трябва да я дърпам за щяло и нещяло, да й досаждам постоянно." Дори когато Анита звънеше на вратата й в неподходящ момент, Мириам не се обиждаше. Вчера бе имала гости и Анита веднага бе разбрал, че е мъж. Дори и тогава обаче Мириам бе намерила минутка, за да си поприказва с нея в коридора. А когато я прегръщаш, бе толкова приятно да се притискаш в нея, защото кожата й е така нежна и винаги мирише толкова хубаво! По-късно вечерта предположенията на Анита, че на гости на съседката й е дошъл мъж, се потвърдиха. През стените се чуваше много добре и трябваше да си съвсем глух, за да не разбереш с какво се бяха занимавали там. И то неведнъж. Анита бе мислила много за странностите на Мириам. Тя се готвеше да става лекарка и бе винаги готова да помогне. В неделя ходеше в някаква си католическа църква. Дори понякога Анита си мислеше, че тя не е от този свят. А ето че се бе търкаляла в леглото си с мъж и му бе позволявала да прави с нея всичко, което поиска, като викаше като най-обикновено момиче, на което му се е приискало да се повесели. Анита обаче въобще не се бе смущавала от онова, което бе чувала. Напротив, тя до такава степен желаеше на Мириам всичките плътски радости, че едва ли не бе започнала да ги усеща лично.
48
Натриев пентотал (тиопентал) — бързодействаща упойка, която в смес с други вещества се използва за екзекуции с инжекция. Б. пр.