Бие събра семейството на обедната трапеза. Бе запекла франзелата и бе сварила яйца.
— Какво ще правиш тази вечер? — попита Аксел Том, когато синът му се появи най-сетне в трапезарията.
— Ами, не знам. Ще отида при Финдюс.
— Ще репетирате ли?
Том сви рамене.
— А мене няма ли да ме попиташ? — изпръхтя се Марлен, поставяйки Касиопея до чинията си. Главата и краката на костенурката бавно се скриха в корубата.
— Разбира се, че ще те попитам. Какво ще правиш тази вечер, Марлен?
Тя вирна брадичка:
— Няма да ти кажа.
Аксел не се предаваше:
— Е, не бъди толкова противна! Все нещичко можеш да кажеш.
— Във всеки случай нищо, което трябва да знаеш ти… — изведнъж тя си пое рязко въздух и се изкиха над чинията си.
Казаното бе с толкова нагъл тон, че Аксел вече се готвеше да й направи забележка. В този момент обаче тя кихна отново, този път в салфетката, с която Бие бе успяла да покрие носа й. Подсмъркнало, момичето заяви:
— Кихането е най-приятното занимание на света. Все едно пътуваш с космически кораб. Гъделичка те, а след това сякаш съвсем отлиташ. А опасно ли е?
— Можеш да попиташ лекаря — посъветва я Бие.
— Не, не е опасно — успокои я Аксел. — Важното е само да се върнеш обратно на Земята.
37
Бие остана долу, в антрето, за да поговори с юбиляря, а домакинята поведе Аксел нагоре по постланото с килимена пътека стълбище. Неуспял още да влезе в просторния хол, той видя Ингрид Брудал и мъжа й. Те стояха до камината, настрани от останалите гости, застанали в групи от по няколко души. Това бе същата Ингрид Брудал, която се бе вкопчвала в ръката му и бе викала. Във въображението му отново изникнаха картини от онази нощ. И чувството за безпомощност. Когато ги видя там, до камината, първата му мисъл бе да се обърне и да си тръгне. След погребението той се бе приближил до нея заедно с общия поток от изказващи съболезнованията си. Ингрид се бе държала сковано, лицето й бе сиво, но когато бе осъзнала, че стиска именно неговата ръка, краката й се бяха подкосили, така че на мъжа й се бе наложило да я прегърне и да я отведе настрани. Ако я заговореше сега, пред гостите, може би тя отново щеше да изгуби самообладание. Може би за нея той винаги щеше да се отъждествява с онзи, който идва посред нощ, за да съобщи на семейството им, че е споходено от смъртта.
Той се приближи и застана до нея. След като се ръкуваха, тя не освободи ръката му от своята, а го изгледа със стъклен поглед, но не се разплака. "Затворила е мъката си като в капсула" — помисли си той.
Аксел стоеше в тъмното на терасата. От открехнатата врата на хола се разнасяха карибски ритми. Обикновено по време на празници виждаше рядко Бие, защото никой от тях не възразяваше против това да пусне другия за кратко в свободно плаване. Тази вечер обаче тя през цялото време се оказваше наоколо. Настоя да танцува с него, прегърна го силно и го целуна, прилепвайки се задълго към устните му, така че можеха да ги възприемат за влюбена двойка. Той изтанцува покорно няколко "кръгчета" с нея, след което се отдръпна.
— Какво се е случило, Аксел? — попита го тя.
Той едва не й отвърна: "Случи се, Бие, и не знам дали ще успея да се откажа от него", но само поклати глава. Тя го погали по тила и му каза, че разбира, че все още не се е отърсил от умората, след което се понадигна на пръсти и прошепна в ухото му, че нямала нищо против да си тръгнат по-рано.
Той отпи голяма глътка от чашата си с коняк. Тази тераса гледаше не на запад, както тяхната вкъщи, а на север, и оттам се виждаше добре центърът на града от другата страна на фиорда — крепостта, кметството и малко по-надясно площадът "Карл Бернер[49]" и районът "Рудельока". Мислеше си, че Мириам не си бе вкъщи. Бе казала, че се готви да заминава през почивните дни. Колко хубаво беше, че я няма, че бе заминала някъде, където той не можеше да стигне до нея. Ако не се срещнеха никога повече, колко ли време щеше да му е необходимо, за да престане да вижда постоянно лицето й пред очите си? Нямаше да предприема нищо, преди образът й да избледнее и всичко това да остане в миналото.
Небето над главата му бе ясно и прозрачно като черно стъкло. Той намери с очи съзвездието Близнаци и бавно премести поглед по-нататък — към Колар и Персей, който държеше главата на Медуза с нейното страшно око. След рождения ден на Марлен му се бе налагало няколко пъти да й повтаря, че звездата Алгол пулсира, защото, казано иначе, това са две звезди, които хвърлят подред сянка една върху друга. Това бе помогнало. Във всеки случай тя бе посмяла да погледне отново към нощното небе. Преди седмица бе написала една история и му я бе прочела. За астронавт, когото изпратили в космоса, и той се озовал близо до ужасната двойна звезда Алгол, до окото на Медузата. И така и не се върнал обратно. Превърнал се в камък, реещ се там, в края на бездната. Историите също можеха да обикалят в кръг и наоколо и да хвърлят сянка една върху друга, бе хрумнало изведнъж на Аксел, след като тя бе свършила с четенето.