Тя препрочете записките на Арве за Мириам Гайзаускас. Както винаги той бе поработил съвестно и бе успял да научи доста. Тя бе израснала в малко селце в южната част на Литва в семейство на католици. Бе най-голямата от четири деца. Майка й бе лекар, баща й — морски офицер от бившия СССР. Бе загинал при авария на подводница в Баренцово море, когато Мириам била на осем години. Телата на загиналите членове на екипажа така и не били извадени никога от дъното. Мириам бе пристигнала в Норвегия преди шест години и се бе записала да учи в Медицинския факултет на университета в Осло.
След тази информация нямаше нищо друго и Нина си помисли, че тя би се справила по-добре от Арве. Освен това нещо от записаното вече не съответстваше на действителността.
Минаваше шест и половина. Стомахът на Нина къркореше. Следобед тя бе хапнала само един сухар. Хубаво бе, че работата бе много и тя не успяваше да мисли за ядене, но ако се съдеше по всичко, щеше да й се наложи да поостане още и — с извинение — си заслужаваше да хапне нещо, за да не може гладът да й пречи да се съсредоточи. Нурбак също се канеше да работи цялата вечер и Нина си помисли, че не би било зле да посетят заедно някое кафене наблизо.
Тя надникна при него:
— Зает ли си?
Арве я изгледа изпод вежди. Не приличаше да е готов в момента да откликва на покани.
— Опитвам се да изясня дали старата госпожа Глене е родила тогава едно или две деца — каза му тя.
— А какво ни пречи да я попитаме? — попита равнодушно той.
— Звъннах в пансиона, в който живее. Ако се вярва на санитаря, с когото говорих, тя въобще отричала да е имала някога деца.
— Дори това? — усмихна се той някак разсеяно, но Нина не бе свикнала да се предава лесно:
— И освен това препрочетох записките ти за студентката по медицина.
Както и предполагаше, това го заинтересува повече.
— Точно за това мисля — каза Нурбак. — Как мислиш, достатъчно ли е, че край дома й дежури един човек?
Нина също бе мислила за това:
— Предложихме й да й монтираме алармена сигнализация, но тя отказа. Какво друго можем да направим?
Той, изглежда, претегляше всичките "за" и "против":
— Да, всъщност си права. А и скоро ще се случи нещо.
— Задържане ли? — попита Нина. — На Глене ли?
Арве се облегна на облегалката на стола си:
— Залагам надницата си за това.
— Достатъчно основания ли имаме обаче? Доста е разводнено.
Той я погледна право в очите и изведнъж й се прииска да приседне на бюрото до ръката му.
— Викен вече взе решение по въпроса — каза Нурбак. — И в такъв случай можеш да се опиташ да намериш юрист в полицейския окръг Осло, който да успее да възпрепятства това. Във всеки случай името му не е Ярле Фрьоен.
Тя разбра какво имаше предвид той.
— Знаеш ли — реши се изведнъж Нина, — че в записките ти има една груба грешка и доста неща липсват.
Ироничният й тон трябваше да покаже, че тя преувеличаваше, но това не трябваше да е твърде очевидно, ако искаше да го заинтересува с мнението си. Погледът, който й хвърли, свидетелстваше красноречиво, че бе успяла. Тя подозираше, че Арве бе по-честолюбив от повечето й колеги, и бе сигурна, че допускаше грешки, само защото се натоварваше с повече работа, отколкото останалите.
— Хайде казвай — помоли я той.
— Първо грешката. Мириам е в Норвегия не от шест, а от седем години. Каза ми, че преди да започне да учи медицина, е учила една година в колеж тук.
Той въздъхна преувеличено с облекчение.
— И само това ли е? — усмихна се той, но веднага стана сериозен. — Благодаря ти много, Нина. Ама какъв ден е днес, а — всичко се променя толкова бързо. Колко е хубаво, че има колеги, които ти дават възможността да поправиш грешките си.