Ноздрите на Фрьоен се разшириха.
— Ще го имаме ли тази вечер?
Изведнъж се бе оказало, че най-много се вълнуваше от това, че задържането нямаше да се случи достатъчно скоро. Викен вдигна ръка, сякаш готвейки се да се закълне.
— Ти само ни дай зелена светлина, Ярле — каза кротко той, — и доктор Глене няма да успее да включи отново мобилния си телефон, преди да се озове при нас.
53
Докато Аксел пресичаше улица "Шлемдалсвейен", вятърът за малко да го събори на земята. Ситни капки дъжд го бодяха по челото и бузите като остри иглички. Неясно защо, но му се струваше, че дъждът и вятърът бяха за добро. С удоволствие щеше да открие главата си, за да можеше вятърът да разроши косата му, както трябваше. Насочваше се към полицията, за да поговори с тях. След това щеше да си отиде вкъщи. Когато се прибереше, щеше да е вече късно, децата щяха да са заспали. Сигурно и Бие — също, стига само да не бе твърде обезпокоена. Представяше си как щеше да се промъкне тихо в спалнята, да седне на края на кревата и да я събуди, поставяйки още влажната си длан на бузата на жена си.
Спря пред административната сграда на район "Майорстюа", включи мобилния си телефон и набра номера на Мириам. Звънеше й вече за четвърти път в продължение на час и изчака да се включи гласовата поща. Нямаше обаче какво да й каже.
Купувайки си билет за метрото от автомата, той чу как композицията приближава към метростанцията. Оказа се, че няма монети в джоба си, така че му се наложи да използва кредитната си карта. Аксел не се забърза, излезе спокойно на перона и видя как последният вагон изчезва в тунела[70]. Какво щеше да му липсва, ако не се върнеше вкъщи? Възможността да седи на терасата с чаша с коняк, гледайки бездънното небе над фиорда. Разговорите с Марлен около кухненската маса. Тя му разказваше измислената от нея самата история за пътуване някъде далече извън Млечния път, показваше му рисунки на приказните същества, които бе срещнала там… Стоенето пред вратата на стаята на Том и слушането как той свиреше на електрическата си китара. Когато му я бяха подарили, той бе изръмжал: "Благодаря", толкова мрачно, както обикновено, но Аксел бе видял колко се бе зарадвал и бе разбрал, че тази китара щеше да им помогне да установят контакт помежду си.
Когато пристигна следващата композиция, Аксел седна до прозореца и видя кола със синя лампа на улицата до метростанцията. Две или три коли се качиха на тротоара.
Това му напомни къде отиваше. Бе стигнал трудно до решението да се яви там, за да даде показания, но повече не можеше да отлага тази работа.
Композицията заседна за дълго по средата на тунела.
Нямаше никакво съобщение по вътрешната връзка. Аксел огледа полупразния вагон. Под диагонал от него седеше момче, връстник на Даниел, което бе със слушалки, четеше списание и слушаше някаква музика, защото каченият на седалката му крак потръпваше в такт с мелодията. Може би именно големият му син щеше да бъде най-разочарован, въпреки че вече не живееше с тях. Даниел винаги се бе разбирал с баща си… Малко по-нататък седяха две момичета с африканска външност и натискаха с пръсти всяка своя мобилен телефон. Седалката зад тях бе заета от жена с хиджаб[71]. Тя гледаше през прозореца към тъмната стена на тунела. Бие и децата. Да бъдеше с тях, без да се срамува. Както преди. Струваше му се, че всичко това бе бил в друг живот, преди Бреде да изникне отново в мислите му. През всичките тези години Аксел се бе изхитрявал да не мисли за него, бе го заключил в тъмна стая и не бе обръщал внимание на виковете, разнасящи се от там. Дори се бе успокоил, когато бе престанал да ги чува. И изведнъж Бреде все пак се бе появил в деня, в който майка им бе сбъркала Аксел с него. Композицията тръгна отново. Аксел знаеше, че няма да може да заключи вратата отново. Не можеше вече да страни от мисълта за случилото се през онова лято.
На перона на метростанция "Национален театър" имаше полицаи — трима или четирима. Един от тях беше с куче. Той все още не осъзнаваше защо бяха там, дори и след като двама от тях нахлуха във вагона им и наредиха всички да останат по местата си. И едва когато единият от тях спря пред него и му заповяда да вдигне ръце, започна да разбира какво ставаше. През живота си никога не се бе подчинявал на заповеди, изкрещени в лицето му, поради което въобще не реагира. В същия момент го вдигнаха с дръпване, рязко извиха ръцете му зад гърба и го хвърлиха на пода. Той удари болезнено носа и челото си. В тила му се заби нечие коляно, а на ръцете му щракнаха белезници.
— Не мърдай! — изръмжаха направо в ухото му.
71
Хиджаб — практиката на носене на забрадка или друг вид кърпа за главата (було, покривало) от жените мюсюлманки и не-мюсюлманки (главно в държави с шариат), както и самата забрадка. Б. пр.