Червения облак обаче оставаше непреклонен. Той беше извоювал земите край река Паудър след една тежка война. Форт Ларами бе най-близката търговска агенция и той нямаше намерение да се мести на Мисури или да пътува дотам, за да получава храната си.
През есента на 1869 г. навред по прериите индианци те живееха в мир и в лагерите се засилваха и стихваха слуховете за големите промени. Говореше се, че във Вашингтон е избран нов Велик баща, президентът Грамт, и че новият Велик баща е назначил един индианец на Малък баща на индианците40. Трудно бе да се повярва на това. Винаги комисарят по индианските въпроси беше бял, който умееше да чете и пише.
Дали Великия дух най-сетне не бе научил един червен мъж да чете и пише, за да може той да стане Малък баща на индианците? През Луната, когато снегът засипва вигвамите (януари 1870 г.) един грозен слух дойде от страната на чернокраките. Някъде по река Мърайас в Монтана войници обкръжили един лагер на пиегани чернокраки и ги избили като зайци, заловени в дупка. Тези планински индианци бяха стари врагове на прерийните племена, но сега нещата се промениха и когато войниците убиваха индианци където и да е, това тревожеше всички племена. Армията се опита да запази клането в тайна, като съобщи само, че майор Юджийн Бейкър е повел кавалерийско подразделение от форт Елис, Монтана, за да накаже банда чернокраки крадци на коне. Прерийните индианци обаче знаеха истинската история далеч преди тя да достигне до Бюрото по индианските въпроси във Вашингтон.
През седмиците, последвали слуха за това клане в северните прерии се случиха странни неща. В няколко агенции индианците изразиха гнева си, като свиквала събрания, на които осъждаха сините куртки и наричаха Великия баща „глупак и куче без уши и без мозък“. В две агенции страстите се разпалиха толкова, че бяха запалени сгради, временно бяха задържани в плен агенти и някои правителствени чиновници бяха прогонени от резерватите.
Клането от 23 януари се пазеше в тайна и Бюрото по индианските въпроси научи за него едва след три месеца. Един млад армейски офицер, лейтенант Уилям Пийз, агент при чернокраките, постави на карта кариерата си и съобщи на комисаря. Под предлог, че са откраднати няколко мулета от един превозвач с фургони, майор Бейкър организирал своя зимен поход и нападнал първия лагер, който се случил на пътя му. Лагерът не бил охраняван и в него живеели предимно старци, жени и деца, няколко от които болни от едра шарка. От двеста и деветнадесетте пиегани в лагера само 46 се спасиха и разказваха за случилото се — 33 мъже, 90 жени и 50 деца били избити, докато бягали от вигвамите си.
Веднага след като получи съобщението, комисарят поиска незабавно разследване от официалните власти.
Английското име на комисаря беше Или Самюел Паркър, но истинското му име бе Донехогава — Пазителя на западната врата на Дългия дом на ирокезите. Като младеж в резервата Тоноанда, щат Ню Йорк, той беше Хазаноанда от ирокезите сенека, но бързо разбра, че в света на белите хора носителят на индианско име не се приема сериозно. Хазаноанда смени името си на Паркър, защото беше амбициозен и очакваше да го приемат сериозно, когато стане мъж.
Почти половин столетие Паркър се бори срещу расовите предразсъдъци, понякога с успех, понякога без. Преди да навърши десетгодишна възраст, той започна работа като коняр в една армейска част. Гордостта му бе наранена, когато офицерите го дразнеха заради лошия му английски. Гордият млад сенека незабавно уреди да го приемат в едно мисионерско училище. Той бе решен да се научи да говори и пише английски толкова добре, че никога бял човек да не може да му се присмее отново. След дипломирането си той реши, че най-добре ще помогне на народа си, като стане адвокат. През онези години един млад човек ставаше адвокат, като работеше в адвокатска кантора и след това се явяваше на изпит пред Щатската адвокатска колегия. Или Паркър работи в продължение на три години в една кантора в Еликотвил, Ню Йорк, но когато кандидатствува за включване в списъка на адвокатите, му казаха, че само бели граждани от мъжки пол се приемат за адвокатска практика в Ню Йорк. Безсмислено бе за индианец да кандидатствува. Приемането на английско име не бе променило бронзовия цвят на кожата му.
Паркър отказа да се предаде. След като внимателно проучи кои професии или занаяти на белите хора са достъпни за индианци, той постъпи в Политехническия институт Ренселър и завърши строително инженерство. Скоро той намери работа на канала Ери. Нямаше 30 години, когато правителството на Съединените щати го призова да надзирава строителството на диги и сгради. През 1860 г. службата му го отведе в Галена, Илиной — там той се срещна и се сприятели с един служител в магазин за конски хамути. Служителят беше бившият армейски капитан Юлисис Грант.
Когато започна Гражданската война, Паркър се завърна в Ню Йорк с планове да организира един полк индианци ирокези, който да се бие на страната на Съюза. Молбата му за това бе отклонена от губернатора, който му каза направо, че сред нюйоркските доброволци няма място за индианци. Паркър пренебрегна отказа и замина за Вашингтон, за да предложи услугите си като инженер на Министерството на войната. Армията на Съюза се нуждаеше остро от обучени инженери, но не и от индиански инженери. „Гражданската война е война на белите — казаха на Паркър. — Идете си вкъщи, обработвайте земята си, а ние ще оправим неприятностите си без индианска помощ.“
Паркър се върна в резервата Тоноанда, но съобщи на приятеля си Юлисис Грант, че има трудности с постъпването в армията на Съюза. Грант търсеше инженери и след като се сражава с армейската бюрокрация в продължение на месеци, накрая успя да издейства заповед за назначение на своя индиански приятел, който се присъедини към него при Виксбърг; Те воюваха заедно от Виксбърг до Ричмънд. Когато Ли41 капитулира при Апоматъкс, подполковник Или Паркър бе там и тъй като пишеше много красиво, Грант го помоли да напише условията на капитулацията.
През четирите години след края на войната бригадният генерал Паркър помагаше при различни мисии за уреждането на разногласията с индианските племена. През 1867 г. след сражението при форт Фил Кърни той пропътува нагоре по Мисури, за да изясни причините за вълненията на северните прерийни индианци. Той се върна във Вашингтон с много идеи за промяна на националната политика спрямо индианците, но трябваше да изчака една година преди да започне да ги прилага на практика. Когато Грант бе избран за президент, той назначи Паркър за поредния комисар по индианските въпроси, като смяташе, че Или ще може да се отнася към индианците с повече разбиране от всеки бял човек.
Паркър пое новата си длъжност с ентусиазъм, но откри, че Бюрото по индианските въпроси е по-корумпирано, отколкото беше очаквал. Явно бе необходимо да се ликвидира напълно отдавна окопалата се бюрокрация и с подкрепата на Грант той установи система за назначаване на агенти, препоръчани от различните религиозни организации в страната. Понеже голям брой квакери42 изявиха желание да служат като агенти при индианците, новият план доби известност като „квакерската политика“ на Грант или „мирната политика“ към индианците.
Освен това бе образуван Комитет за индианските комисари, съставен от граждани с високо обществено съзнание, за да контролира дейността на Бюрото по индианските въпроси. Паркър препоръча комитетът да е смесена комисия от бели и индианци.
Но се намеси политиката и тъй като не се намериха индианци с политическо влияние, нямаше индианци и в комисията.
През зимата на 1869–70 г. комисарят Паркър (или Донехогава от ирокезите, за какъвто той все по-често се мислеше) беше доволен, от мира по западните граници. Към пролетта на 1870 г. обаче той бе разтревожен от съобщенията за бунтове в индианските агенции по прериите. За пръв път той доби смътна представа за причините за размириците от ужасяващия разказ на лейтенант Пийз за клането на пиеганите. Паркър разбра, че ако не направи нещо, за да се уверят индианците в добрите намерения на правителството, през лятото вероятно щеше да избухне всеобща война.
40
Малък баща на индианците — индианците наричали така комисаря по индианските въпроси (бел.прев.).
42
Квакер — член на Обществото на приятелите, протестантска секта, основана през XVII в. в Англия (по-късно и в САЩ). Квакерите нямат духовенство, отхвърлят религиозните обреди и тайнства, проповядват пацифизъм (бел.прев.).