Тя го погледна за миг изумена. Значи, и той е с тях, и той раздвижва мускулите. Не каза нищо за тона на гласа му, остави го за по-късно, когато отново щеше да дойде нейното време, само кимна и се запъти към Сестринската стая, където седна и взе да бърника управляващите лостове. Работниците бяха турили един картон в рамката пред бюрото й, докато намерят ново стъкло с подходящия размер, и ден след ден Старшата седеше зад картона така, сякаш през него виждаше в дневната. Зад тоя картон тя приличаше на картина, обърната с лице към стената.
Сестрата чакаше, не се обаждаше, а Макмърфи търчеше всяка сутрин из коридора по гащетата си на белите китове, или в спалното мяташе центове на другите да ги ловят уж че са топка, или, надул никелираната си съдийска свирка, тичаше от входната врата до Изолационното и учеше Острите на дългия пас, топката бумтеше из коридора като топовни гърмежи, а Макмърфи ревеше като някой сержант:
— Хайде, баби с баби, атака!
Ако се случеше някой от тях двамата да заговори другия, тонът беше супер учтив. Той я питаше с глас сладък като мед дали ще може да използва автоматичната й писалка, за да си напише молба за отпуск от болницата без придружител, написваше я пред нея, на нейното бюро, връчваше й молбата и същевременно й връщаше писалката с едно мило-мило „Благодаря“, а тя поглеждаше написаното и също така любезно му казваше, че ще отнесе молбата му до останалия персонал — което й отнемаше не повече от две-три минути; после се връщаше и му обясняваше, че много съжалява, но точно сега отпускът нямало да му подейства терапевтично. Той отново й благодареше и си излизаше от Сестринската стая, като надуваше свирката си така, че чак прозорците трещяха, и викаше:
— Хайде, баби, на работа, грабвайте топката, давайте да загреем телесата.
Макмърфи вече беше изкарал цял месец в отделението, така че имаше право да впише в таблото за обяви молбата си за отпуск с придружител, която да се разгледа на някое от груповите занимания. Отиде до таблото с нейната писалка и под ДА СЕ ПРИДРУЖИ ОТ написа: „Канди Стар, моя позната от Портланд.“ И на точката счупи връхчето на писеца. Молбата му за отпуск бе разгледана след няколко дни, всъщност в същия онзи ден, когато работниците поставиха новото стъкло пред бюрото на Старшата, но бе отхвърлена, понеже явно не било особено здравословно за един пациент да излезе в отпуск заедно с тази мис Стар. Той сви рамене и каза, че сигурно и тя самата би се похвалила със същото. После стана и се запъти към Сестринската стая, към прозореца, в чийто долен ъгъл все още стоеше марката на стъкларското предприятие, и отново го прободе с юмрук — мислел, обясни той на сестрата, докато кръвта шуртеше от пръстите му, че са махнали картона и прозорецът е отворен.
— Кога са тикнали тука това проклето стъкло? Ами че така е опасно!
Сестрата му превърза ръката в стаята, а Сканлън и Хардинг изровиха картона от боклука и го залепиха отново за рамката, като използваха лейкопласт от същата ролка, с която сестрата му превърза китката и пръстите. Макмърфи седеше на едно столче и правеше страхотни физиономии, докато Старшата се грижеше за раните му, а над главата й намигаше на Сканлън и Хардинг. Нейното лице беше спокойно и гладко като емайл, но напрежението й все пак взе да се проявява. В този случай по това, че стегна лейкопласта възможно най-силно, с което показа, че търпението й започва да се изчерпва.
Трябваше да отидем във физкултурния салон, за да гледаме мача между нашия баскетболен отбор — Хардинг, Били Бибит, Сканлън, Фредриксън, Мартини и Макмърфи, чиято ръка бе престанала да кърви, така че и той можа да се включи — и отбора на санитарите. Нашите две високи черни момчета играеха на страната на санитарите. Те бяха най-добрите, тичаха заедно по терена като два призрака по червени шорти и с механична точност вкарваха кош след кош. Нашите играчи бяха прекалено ниски и бавни, а Мартини все подаваше топката на хора, които никой освен него не виждаше, така че санитарите водеха с двайсет точки. И все пак се случи един инцидент, който ни накара да се почувстваме малко нещо победители: при едно меле за топката нечий лакът фрасна черното момче на име Уошингтън и неговите хора едва го удържаха да не се нахвърли срещу Макмърфи, който седеше върху топката, без да обръща капчица внимание на побеснелия негър. От големия нос на санитарчето се лееше кръв върху гърдите му — същинска черна дъска, опръскана с боя, и то викаше на момчетата, които го държеха: — Ама той си го търси! Сам си го търси, кучият му син!
Макмърфи съчиняваше все нови и нови бележчици, които сестрата сетне откриваше в писоарите с огледалцето си. Записваше в дневника дълги, чудновати истории за самия себе си и ги подписваше с Анон5. Понякога спеше до осем часа. Тя го смъмряше, но без да се горещи, а той стоеше, изслушваше я докрай и после я съсипваше напълно, като я питаше нещо от рода на кой номер сутиен носи, четири или пет, и въобще носи ли сутиен?