… аз съм около деветгодишен, седя пред колибата и осолявам сьомгата, за да я закачим на сушилките зад къщата. Изведнъж виждам, че някаква кола свърва от шосето и се залашква по браздите с чай, повличайки след себе си като товарен влак плътен облак червена прах.
Колата изпъпля по стръмното и спира недалеч от нашия двор, но прахта продължава да приижда на талази и се блъска в задницата на колата, разпилявайки се във всички посоки; накрая притихва над чая и буренаците и цялата нива заприличва на червено, димящо пепелище. Докато прахта се уталожва, колата си седи там неподвижно и блести на слънцето. Знам, че не са туристи с фотоапарати, защото те никога не се приближават толкова много до селото. Ако искат да купят риба, купуват я чак долу, при шосето; не идват до селото, защото вероятно смятат, че все още скалпираме хора, връзваме ги за някой стълб и ги изгаряме. Въобще не им е известно, че някои от нашите са адвокати в Портланд, може и да не го повярват, ако им кажа. Всъщност тъкмо един от моите чичовци е истински адвокат и Татко казва, че той просто искал да докаже, че може да стане, а инак триста пъти предпочитал да си лови риба есенно време. Татко казва, че ако не си отваряш очите, хората ще те принудят или да правиш това, което те смятат, че трябва да правиш, или пък да се запънеш като магаре на мост и на техен пук да вършиш точно обратното.
Вратите на колата се отварят едновременно и отвътре се измъкват трима души, двамата отпред и третият отзад. Те се изкатерват до селото и аз виждам, че първите двама са мъже в сини костюми, а третият, оня, дето е седял отзад — възрастна беловласа жена, облечена в такива корави и тежки дрехи, сякаш са броня. От чаената нива излизат на нашия двор запъхтени и плувнали в пот.
Първият мъж се спира и оглежда селото. Той е нисък, дебел човек с бяла широкопола шапка. Като вижда хаоса от сушилки за риба, стари коли, кокошарници, мотоциклети и кучета, поклаща глава.
— Виждали ли сте в живота си такова нещо? А, кажете? Кажете де, виждали ли сте?
Сваля си шапката и потупва с кърпичка червената си, подобна на гумена топка глава, внимателно, сякаш го е страх да не смачка едното от двете — кърпичката или влажната си гъста коса.
— Според вас може ли да има хора, които да искат да живеят по този начин? Кажи, Джон, може ли?
Той говори високо, тъй като не е свикнал с грохота на водопадите.
Джон е застанал до него; натикал е гъстия си сив мустак под носа си, за да спре миризмата на сьомгата, дето я осолявам. Изпотил се е по врата и бузите, потта се е просмукала дори през гърба на синия му костюм. Записва си нещо в едно тефтерче и се върти, за да огледа колибата ни, малката градинка, червено-зелено-жълтите празнични рокли на мама, които се сушат отзад на въжето — завърта се в пълен кръг, после идва при мене, поглежда ме така, сякаш ме вижда за първи път, а пък аз през цялото време бях само на метър от него. Навежда се над мене, присвива очи и пак побутва мустака към носа си, като че ли смърдя аз, а не рибата.
— Според теб къде са родителите му? — пита Джон. — Вътре в къщата? Или на водопада? Щом сме дошли дотук, може и за това да поговорим с него.
— Първо на първо аз в тая колиба не влизам — заявява дебеланкото.
— Брекънридж, в тая колиба живее Вожда, човекът, с когото сме дошли да преговаряме, достойният водач на този народ — казва Джон през мустака си.
— Да преговаряме ли? О, не на мене тия, това не е моя работа. На мен ми плащат, за да оценявам, а не да се побратимявам.
Това разсмива Джон.
— Да, така е, но все пак някой трябва да ги осведоми за плановете на правителството.
— Ако досега не ги знаят, скоро ще ги научат.
— Какво толкова, ако влезем вътре и поприказваме с него?
— Вътре в тая мръсотия? Мога да се хвана на бас с тебе на каквото искаш, че това място бъка от отровни паяци. Казват, че в стените на тия кирпичени колиби си живурка цяло население. А и сигурно е страшно горещо. Бас държа, че вътре си гори истинска пещ. Я го виж малкия Хайяуата6 колко е изпечен. Ха-ха. Изпекъл се е точно колкото трябва.
Той се смее и попива главата си с кърпичката, но щом жената го поглежда, спира да се смее. Прочиства си гърлото, изплюва се върху прахта, отива и се тръсва в люлката, дето Татко ми я направи в хвойновото дърво; започва да се люлее и да си вее с шапката.
Колкото повече си мисля, толкова повече се вбесявам от думите му. Те двамата с Джон продължават да си говорят за нашата къща, за селото, за собствеността, кое какво струва и на мен започва да ми става ясно, че те ги говорят тия неща, понеже си мислят, че не знам английски. Сигурно са някъде от източната част, където хората знаят за индианците само това, което гледат на кино. И си представям колко ще се засрамят, когато научат, че разбирам какво приказват.