Няколкото часа почивка не ми бяха помогнали. И как биха могли? Бяха изминали цели две години, откакто ми бе позволено да напусна тази проклета Земя; две цели години, откакто за последно бях избягал от безмозъчната маса на сладникавото човечество. Със сигурност мога да ви кажа, че се нуждаех от нещо повече от една спокойна дрямка на някакъв си комин, за да се оправя. Имах нужда да си отида вкъщи.
А ако не си отидех, щях да умра.
Технически е възможно един дух да остане неопределено дълго на Земята и много от нас, по едно или друго време, са изтърпявали продължителните посещения, обикновено поради насилствено затваряне в специални буркани, сандъчета от сандалово дърво и други своеволно избрани от жестоките ни господари места20. Въпреки че това е ужасно наказание, то поне притежава предимството, че си в безопасност и на спокойствие. Не те търсят да свършиш нещо, така че постоянно отслабващата ти същност не е непосредствено изложена на риск. Основната заплаха идва от неумолимата скука, която може да доведе до лудост въпросния дух21.
Настоящото ми затруднение беше точно обратното. Не беше за мен луксът да съм скрит в уютна лампа или амулет. Не, аз бях джин на улицата, навеждах се, криех се, поемах рискове, излагах се на опасност. И с всеки изминал ден ставаше все по-трудно да оцелея.
Защото аз вече не бях безгрижният Бартимеус от едно време. Същността ми бе опетнена от земната зараза. Умът ми бе замъглен от болката. Бях по-бавен, по-слаб, разсеян в задачите си. Беше ми трудно да си сменям формата. В битка атаките ми бяха нещастни и слаби. Детонациите ми притежаваха експлозивната сила на лимонадата, Конвулсиите ми трептяха като желе, изложено на бриз. Цялата ми сила бе изчезнала.
При положение, че някога при подобна на снощната схватка бих запратил онази обществена тоалетна обратно право върху женското прасе, добавяйки някоя телефонна кабина и автобусна спирка за всеки случай, сега не можах да направя нищо, за да устоя. Бях уязвим като котенце. Можех да понеса няколко малки сгради в лицето, но на практика вече бях оставен на милостта на второстепенни контета като Аскобол, един глупак без особена история, за която си заслужава да се говори22. А ако срещнех враг дори и с малко сила, късметът ми със сигурност щеше да свърши.
Слабият джин е лош роб. Дори много лош, защото освен че не е ефективен, но и става за посмешище. На магьосника изобщо не му е от полза да държи такъв джин на Земята. Това е причината да ни позволяват временно да ходим обратно на Другото място, за да поправяме същността си и да подновяваме силата си. Никой здравомислещ господар не би позволил на джина да влоши състоянието си колкото мен.
Никой здравомислещ господар… Е, това естествено беше проблем.
Мрачното ми размишление бе прекъснато от разбъркване във въздуха. Момичето погледна нагоре.
Над пътя се появи едно неясно блещукане — нежно, красиво трептене на розови и жълти светлини. Беше невидимо на първо ниво и затова остана незабелязано от кретащите нагоре по улицата хора, а ако някакви деца го бяха видели, вероятно щяха да предположат, че е вълшебен прах.
Което показва колко много можете да грешите вие.
С рязък, драскащ звук светлините замръзнаха и се отдръпнаха от средата като две завеси. Между тях се появи ухиленото лице на плешиво бебе с лошо акне. Малките му злобни очички бяха червени и възпалени, разкриващи собственик, който стоеше буден до късно и имаше лоши навици. Известно време бебето се взира късогледо наоколо, след това изпсува под носа си и потърка очи с малките си мръсни юмруци.
Изведнъж забеляза Прикритието ми и изпусна ужасна клетва23. Аз го изгледах с хладна безчувственост.
— Ой, Барт! — извика бебето. — Ти ли си това там? Размърдай се! Викат те.
— Кой? — попитах небрежно.
— Много добре знаеш. Освен това ще си имаш неприятности! Мисля, че този път със сигурност ще е Изпепеляващият огън.
— Така ли? — Момичето остана здраво седнало на потрошения комин и кръстоса тънките си ръце. — Е, ако Мандрейк ме търси, може да дойде лично да ме вземе.
Бебето се ухили гадно.
— Добре. Надявах се да кажеш това. Няма проблем, Барти! Ще предам думите ти. Нямам търпение да видя какво ще направи.
Злобната радост на дяволчето ме подразни24. Ако имах малко повече енергия, щях да скоча и да го погълна на мига. Задоволих се само с отчупването на парче от комина, което метнах с безпогрешната си ръка. То удари дебелата плешива глава на бебето със задоволителен звънящ звук.
20
Когато са принудени да направят магията за Постоянния затвор, магьосниците обикновено натикват духа в първия предмет, който забележат наблизо. Веднъж нагрубих господаря си малко по-находчиво по време на следобедния му чай и преди да се усетя бях затворен в наполовина пълен буркан с ягодово сладко. Щях да си остана там вероятно за цяла вечност, ако чиракът му не го беше отворил по погрешка на вечеря още същия ден. При все това, истинското ми
21
Афритът Хонориус беше пример за това: той полудя след стогодишен затвор в един скелет. Доста жалка гледка. Иска ми се да мисля, че с моята очарователна личност бих могъл да се забавлявам сам
22
Интересен е фактът, че въпреки яростта от призоваването ни в този свят, духовете като мен извличат ретроспективно удовлетворение от подвизите си. В началото, разбира се, правим всичко възможно да ги избегнем, но след това ние често демонстрираме една отегчителна гордост от най-умните, най-смелите и най-късметлийските събития в автобиографията ни. Философите биха спекулирали, че това е така, защото в този свят ние сме основно
23
Вероятно древногерманска по произход, тя включваше заковаването на нечии вътрешности към дъбово дърво.
24
Все пак бяхме роби заедно; и двамата бяхме страдали дълго в ръцете на Мандрейк. Малко съпричастност, мисля, не би била неудачна. Но продължителното пленничество на дяволчето го беше вкиснало, което се е случвало и на далеч по-добри духове от него през годините.