Изложих тази теория по обичайния си внимателен начин, но Мандрейк не желаеше да слуша упреците ми. Той беше един разтревожен мъж28. Американските кампании бяха изключително скъпи, продоволствените запаси свършваха. Докато вниманието на магьосниците бе отклонено, други части на Империята бяха станали проблемни. Чужди шпиони бяха нападнали Лондон, като червеи ябълка. Обикновените хора постоянно си променяха настроенията. За да се справи с всичко това Мандрейк работеше като роб.
Е, не буквално като роб. Това беше моя работа. А и беше доста неблагодарна. Навремето, във вътрешното министерство, някои от задачите бяха достойни за таланта ми. Бях прихващал вражески съобщения и ги бях дешифрирал, бях предавал фалшиви доклади, бях проследявал вражески духове, бях напердашил няколко от тях и т.н. Беше проста, задоволителна работа — получавах удоволствие от доброто си представяне. Освен това, помогнах на Мандрейк и полицията в издирването на двама бегълци от аферата с голема. Първият от тях беше един мистериозен наемник (отличителни черти: голяма брада, мрачно изражение, биещи на очи черни дрехи, обща неуязвимост към Инферно, Детонации и почти към всичко останало.). За последно бил видян някъде в Прага и, както се очакваше, така и не чухме нищо повече за него. Другият беше дори още по-тайнствен тип, когото никой никога не бе виждал. Изглежда се представяше с името Хопкинс и твърдеше, че е учен. Общо взето той бе заподозрян, че е главният организатор на заговора с голема, а чух, че бил замесен и със Съпротивата. Но съвсем спокойно можеше да мине и за призрак или сянка, защото така и не можахме да научим нищо повече за него. В регистрите на една стара библиотека открихме приличен на паяк подпис, който можеше и да е негов. Това беше всичко. Следата, доколкото я имаше, се изгуби.
След това Мандрейк стана министър на информацията и аз скоро бях ангажиран с по-досадна работа, т.е. да лепя реклами на 1000 билборда в Лондон; също и да разнасям памфлети на 25000 домакинства; да карам подбрани животни за „забавленията“ на обществените празници29; да надзиравам храната, напитките и „хигиената“ на същите тези събития; да летя напред-назад над столицата в продължение на безкрайни часове, влачейки провоенни знамена. Ами, наречете ме придирчив, но бих казал, че като се замислите за един 5000-годишен джин, бич на цивилизациите и довереник на кралете, ще ви хрумнат определени неща — може би рискован шпионаж, героични битки, вълнуващи бягства и изобщо — вълнение. Това, за което не бихте се сетили веднага, е, че същият този благороден джин е принуден да прави гигантски каци с чили кон карне30 във фестивалните дни или пък да се бори по ъглите на улиците с плакати и кофички лепило.
Най-важното беше, че не ми се позволяваше да се върна вкъщи. Скоро периодите ми за отдих на Другото място станаха толкова краткотрайни, че буквално си контузих врата от лашкането дотам и обратно. След това, един ден, Мандрейк общо взето престана да ме пуска и толкова. Бях заклещен на Земята.
През следващите две години бавно и сигурно отслабвах и точно когато паднах до дъното и едва можех да вдигна четката за плакатите с ръка, пустото му момче отново започна да ме изпраща на по-опасни мисии — да се бия с банди от вражески джинове, които многото врагове на Британия използваха, за да създават проблеми.
В миналото бих си поговорил спокойно с Мандрейк, изразявайки неодобрението си кратко и директно. Но привилегированият ми достъп до него вече не съществуваше. Бе започнал да ме призовава с много други роби и да дава заповедите си на всички, изпращайки ни като глутница кучета. Подобно множествено призоваване беше трудна работа и изискваше голяма умствена сила от страна на магьосника, но Мандрейк го правеше ежедневно без видимо усилие, разговаряйки тихо с асистентката си или докато прелистваше вестника, а ние стояхме и се потяхме в кръговете на пода.
Направих всичко възможно за да го спечеля. Вместо да използвам някой чудовищен външен вид както останалите роби (циклопът на Аскобол и бегемотът с глава на диво прасе на Кормокодран бяха най-типичните превъплъщения), приех образа на Кити Джоунс, момичето от Съпротивата, което Мандрейк бе преследвал преди години. Предполагаемата й смърт все още му тежеше на съвестта: знаех това, защото винаги реагираше на имитирането на лицето й с едно особено почервеняване. Ставаше гневен, стеснителен, агресивен и притеснен едновременно. Но, въпреки това, той не се отнасяше към мен по-добре.
28
Знам, че малко прекалявам с термина. Сега, когато наближаваше двадесет години, той можеше и да мине за мъж. Когато го погледнеше човек в гръб. Отдалече. В много тъмна нощ.
29
Следвайки римската традиция, магьосниците гледаха да държат хората покорни с редовни празници, на които във всички големи паркове се организираха безплатни шоута. Показваха се много екзотични зверове от всички краища на Империята, както и нисши дяволчета и духове, за които се твърдеше, че са „заловени“ във войната. Пленниците маршируваха по улиците или пък ги затваряха в специални стъклени глобуси в различни павилиони в парка Сейнт Джеймс, за да може простолюдието да се гаври с тях.