— Веднага да я целунеш и да й кажеш, че се извиняваш, задето си се скарал с нея!
— Тя се скара с мен.
— Няма значение. Малкият джентълмен винаги поема вината.
Фредерик, който геройски се опитвал да се съвземе, най-сетне успял да постигне нещо като усмивка.
— Извинявам се — продумал той.
— Няма защо — произнесла репликата си госпожица Олифант.
— Браво! А сега я целуни — настояла бавачката.
— Няма!
— Какво? — не повярвала на ушите си госпожица Уилкс.
— Няма!
— Мастър Фредерик! — повишила тя глас и вдигнала укорително пръст. — Иди веднага в тъмния килер и няма да излезеш оттам, докато не те повикам!
Фредерик се поколебал. Той произлизал от доблестен род. На времето самият крал изказал своята признателност на един Мълинър за заслугите му на бойното поле при Креси1. Ала Фредерик си спомнил думите на брат си и това решило въпроса. Колкото и да е недостойно да те наврат в тъмния килер, това е все пак за предпочитане пред отговорността за сърдечния удар на една стара жена. Със сведена глава той влязъл вътре и чул как ключът щракнал зад гърба му.
Сам в този тъмен и умирисан на мишки свят, Фредерик Мълинър се отдал на мрачни размисли. И тъкмо се бил задълбал в безпросветните бездни на песимизма, когато дочул отвъд вратата нечий глас.
— Фреди! Искам да кажа… господин Мълинър!
— Какво?
— Тя отиде в кухнята за конфитюра — продължил забързано гласът. — Искаш ли да ти отключа?
— Моля те, не си прави труда — хладно отвърнал моят племенник. — Чувствам се безкрайно удобно.
Настъпила тишина. Фреди се върнал при мислите си. Точно сега, казал си той, ако не беше коварният ход на брат ми, който ме прилъга с измамната си телеграма в този долнопробен град, щях да съм на игрището за голф и да изпробвам новия си стик. А вместо това…
Вратата рязко се отворила и също тъй рязко се хлопнала. И Фредерик Мълинър, който разчитал на продължително усамотение, с неприятна изненада установил, че си има съквартирант.
— Какво правиш тук? — попитал със заядливия глас на хазяин. Момичето не отговорило. Но след малко до Фредерик достигнали сподавени звуци и в сърцето му неволно плъпнали разнежени нотки.
— Такова… — смутено започнал той. — Недей да плачеш.
— Аз не плача, а се смея.
— О, така ли? — Разнежеността се изпарила. — Значи, намираш за крайно забавно да бъдеш затворена в този гнусен килер…
— Това не е повод за такъв език!
— Виж, моето мнение е коренно противоположно! Поводът е напълно уважителен. Не ми стига, че ме натириха в тази долна дупка Бингли-на-морето, ами на всичкото отгоре ме затварят в килерите на същото това трижди проклето Бингли, и то…
— И то с момиче, което не понасяш, така ли?
— Няма да разглеждаме тази страна на въпроса — отвърнал Фредерик с достойнство. — Важното е, че съм тук, в килера, когато — ако изобщо съществуваше някаква справедливост на този свят — трябваше да съм на игрището в Соуши Холоу…
— Още ли играеш голф?
— Разбира се, че играя! Защо не?
— Да, наистина — защо не? Радвам се, че все пак си в състояние така активно да се забавляваш.
— В какъв смисъл „все пак“? Да не си въобразяваш, че само защото…
— Нищо не си въобразявам.
— Не, ти очевидно си въобразяваш, че ще лежа и пъшкам с разбито сърце!
— Не, не! Убедена съм, че за теб не е проблем веднага да се утешиш с нещо друго.
— Какво искаш да кажеш?
— Каквото казах.
— Да не би да намекваш, че съм от онези мъже, които пърхат от жена на жена като пеперуда от цвят на цвят и…
— Ако искаш да знаеш, не познавам по-пърхаща пеперуда от теб!
Фредерик се стреснал. Обвинението било чудовищно.
— Никога не съм пърхал! И още по-малко от жена на жена!
— Ах, че смешно!
— Кое е смешно?
— Това, което каза.
— Явно чувството ти за хумор е твърде изискано — първо ти е смешно, че те затварят по килерите, сега ти е забавно, защото…
— Полезно е човек да извлича нещо забавно от живота. Знаеш ли защо съм тук?
— Изобщо не ме интересува. Кажи де — защо си тук?
— Забравих къде се намирам и си запалих една цигара. Олеле!
— Сега пък какво има?
— Стори ми се, че нещо изцвърча. Допускаш ли, че тук има мишки?
— Естествено. Гъмжи от тях.
И тъкмо щял да й ги опише най-подробно — големи, тлъсти, хлъзгави, енергични мишки, — когато нещо твърдо и остро го улучило болезнено по глезена.
— Олеле!
— Ах, извинявай! Ти ли беше това?
— Аз.
— Ритах напосоки, за да отпъждам мишките. Много ли те заболя?
— Съвсем малко повече от страшно много. Благодаря ти за загрижеността.
— Съжалявам.
— Аз също.
— Но ако бях улучила някоя мишка, сигурно щеше да й стане много неприятно.
1
Село във Франция, където през 1346 г. (по време на Стогодишната война) войските на английския крал Едуард III разгромили армията на френския крал Филип VI. — Б. пр.