Невъзможно е тия произшествия, разправяни понякога и с прибавки, да не са внушавали някакъв неволен ужас на скромните жители на Коломна. Никой не се съмнявал, че у тоя човек има нечиста сила. Разправяли, че той предлагал такива условия, от които косите настръхвали и които веднага след това нещастникът не смеел да каже на друг човек; че неговите пари имали притегателно свойство за хората, че сами се нажежавали и имали някакви странни знаци… с една дума, носели се всевъзможни глупави слухове. И забележително било, че цялото това коломенско население, целият тоя свят от бедни, стари жени, дребни чиновници, дребни артисти, с една дума, целият тоя дребосък, който току-що изредихме, бил склонен по-скоро да търпи и да понася най-голямата оскъдица, отколкото да се обърне към страшния лихвар; намирали дори умрели от глад стари жени, които предпочитали да умъртвят тялото си, вместо да погубят душата си. Когато го срещали на улицата, хората неволно изпитвали страх. Пешеходецът се стъписвал предпазливо и след това дълго се извръщал подире му, като следял изчезващата в далечината несъразмерно висока негова фигура. Само в лицето му имало нещо толкова необикновено, че карало всеки да го смята неволно за свръхестествено същество. Тия силни черти, врязани тъй дълбоко, както не се случва у хората; тоя горещ бронзов цвят на лицето; тия прекалено гъсти вежди непоносимите страшни очи, дори широките гънки на неговото азиатско облекло — всичко сякаш сочело, че всички страсти на другите хора бледнеят пред страстите, които вълнували това тяло. Баща ми всеки път се спирал неподвижно, когато го срещал, и всеки път не можел да се удържи да не каже: „Дявол, същински дявол!“ Но трябва по-скоро да ви запозная с моя баща, който, казано между другото, е истинският предмет на тая история.
Баща ми в много отношения беше забележителен човек. Той беше художник, каквито се срещат рядко, едно от ония чудеса, които ражда само непорочното лоно на Русия, художник самоук, открил сам в своята душа, без учители и школи, правилата и законите на изкуството, увлечен само от жаждата за усъвършенстване и вървящ, поради причини, неизвестни може би и за самия него, само по пътя, посочен от душата му; едно от ония самородни чудеса, които съвременниците често пъти хулят с обидната дума „невежи“, но които не се отчайват от хулите и от собствените си несполуки, а само получават нови устреми и сили и нахвърлят в душата си твърде много от ония произведения, за които са получили титлата невежа. С рядък вътрешен инстинкт той бе доловил присъствието на разум във всеки предмет; сам бе постигнал истинското значение на думата историческа живопис, разбрал бе защо една проста главичка, един обикновен портрет на Рафаел, на Леонардо да Винчи, на Тициан, на Кореджо може да се нарече историческа живопис и защо някоя огромна картина с историческо съдържание ще бъде все пак tableau de genre6 въпреки всички претенции на художника за историческа живопис. И вътрешното му чувство, и собственото му убеждение насочиха четката му към християнските сюжети, към висшата и последна степен на висшето. У него нямаше честолюбие или раздразнителност, тъй неотделими от характера на мнозина художници. Той беше с твърд характер, честен, прям човек, дори груб, покрит отвън с малко твърда кора, с известна гордост в душата, изказваше мненията си за хората едновременно и снизходително, и рязко. „Защо ще гледам тях — казваше обикновено той, — та аз не работя за тях. Няма да занеса своите картини в някоя гостна стая, те ще бъдат поставени в черква. Който ме разбере, ще ми благодари, не ме ли разбере, все пак ще се помоли Богу. Няма защо да обвиняваме светския човек, че не разбира от живота, затова пък той разбира от карти, разбира от хубаво вино, от коне — какво повече трябва да знае един господар? Ако пък рече да опита едно или друго и почне да умува, тогава няма да имаме живот от него! Всекиму неговото, всеки да се занимава със своята работа. Според мен, по-ценен е оня човек, който направо казва, че не разбира, отколкото оня, който лицемери, казва, че знае онова, което не знае, и само разваля и похабява.“ Той работеше за малко възнаграждение, тоест за възнаграждение, което му трябваше само да поддържа семейството си и да му даде възможност да работи. Освен това никога не се отказваше да помогне другиму и да даде ръка за помощ на някой беден художник; вярваше в простата, благочестива вяра на прадедите ни и може би затова по изрисуваните от него лица се явяваше от само себе си оня възвишен израз, до който не можеха да стигнат бляскавите таланти. Най-сетне с постоянството на труда си и с неотклонно начертания си път той почна да печели уважението дори на ония, които го хулеха като невежа и доморасъл самоук. Непрекъснато му правеха поръчки за черкви и работата му не спираше. Едно от неговите произведения го занимаваше повече. Не помня вече точно какъв бе сюжетът, знам само, че на картината трябваше да се изобрази духът на тъмнината. Той дълго мислил какъв образ да му даде, искало му се да въплъти в това лице всичко тежко, всичко, което угнетява човека. При тия размисли понякога му се мяркал в главата образът на тайнствения лихвар и той неволно си мислил: „Ето кого би трябвало да взема за модел, за да изрисувам дявола.“ И представете си неговото смайване, когато веднъж, работейки в ателието си, чул почукване на вратата и след това при него направо влязъл ужасният лихвар. Той не могъл да не почувства някакъв вътрешен трепет, който пропълзял неволно по цялото му тяло.