За необикновения талант на Чартков: „Бързаме да зарадваме образованите жители на столицата с една, може да се каже, прекрасна във всички отношения придобивка. Всички са съгласни, че у нас има много прекрасни физиономии и прекрасни лица, но досега нямаше средства да се предадат те на чудотворното платно, за да останат за потомството. Сега тая липса е попълнена: намери се художник, който съчетава в себе си всичко, което е потребно. Сега красавицата може да бъде сигурна, че ще бъде нарисувана с цялата грация на своята красота — въздушна, лека, очарователна, чудесна като пеперуда, която хвърчи над пролетните цветя. Почтеният баща на семейството ще се види обкръжен от челядта си. Търговецът, военният, държавният мъж — всеки с ново усърдие ще продължава своето поприще. Бързайте, бързайте, отбийте се от разходката, запътени към приятеля си, към братовчедка си или към богатия магазин, бързайте, където и да се намирате. Великолепното ателие на художника (Невски проспект, еди-кой си номер) е цяло украсено с портрети от неговата четка, достойна за Вандайковци и Тициановци. Не знаеш на какво да се учудваш: дали на вярността и приликата с оригиналите, или на необикновената яркост и свежест на боите. Хвала вам, художнико: вие сте изтеглили щастлив билет от лотарията. Да живеете, Андрей Петрович (личеше, че журналистът обичаше фамилиарността)! Прославяйте себе си и нас. Ние умеем да ви ценим. Всеобщият наплив, а заедно с това и парите, макар че някои от нашите братя журналисти се бунтуват срещу тях, ще ви бъдат наградата.“
Художникът прочете това обявление с тайно задоволство. Лицето му светна. За него заговориха в печата — това беше нещо ново за него; той препрочете няколко пъти тия редове. Сравнението с Ван Дайк и Тициан го много поласка. Изразът „Да живеете, Андрей Петрович!“ също много му хареса; да го наричат в печата с името и с бащиното му име — това беше чест, непозната досега за него. Той взе да се разхожда бързо из стаята, да разрошва косите си, сядаше по креслата, скачаше от тях и сядаше на дивана, като си представяше всеки миг, как ще приема посетителите и посетителките, приближаваше се до платното и замахваше смело с четката, като се опитваше да направи грациозно движение с ръката си. На другия ден на вратата му се позвъни; той изтича да отвори, влезе една дама, предшествана от лакей в ливреен шинел, подплатен с кожа, и заедно с дамата влезе младичка осемнайсетгодишна девойка, нейна дъщеря.
— Вие ли сте, мосьо Чартков? — каза дамата.
Художникът се поклони.
— Толкова пишат за вас; разправят, че вашите портрети са върхът на съвършенството — като каза това, дамата вдигна до очите си лорнета и почна бързо да оглежда стените, по които нямаше нищо. — Но де са вашите портрети?
— Отнесоха ги — рече художникът, който се пообърка малко. — Аз току-що се пренесох в това жилище и те са още на път… не са пристигнали.
— Били ли сте в Италия? — каза дамата, като насочи лорнета към него, тъй като не намери нищо друго, към което можеше да го насочи.
— Не, не съм бил, но искам да бъда… Впрочем засега отложих… Седнете в креслото; вие сте уморена…
— Благодаря, аз дълго седях в каретата. А ето най-сетне, виждам ваша работа! — каза дамата, като изтича до отсрещната стена и насочи лорнета си към сложените на пода негови етюди, програми, перспективи и портрети. — С’est charmant, Lise, Lise, venez ici1; стая в стила на Тенер, нали виждаш: безредие, безредие, маса, на нея бюст, ръка, палитра; ето прах, нали виждаш как е нарисуван прахът! С’est charmant. А тука, на друго платно, жена, която си мие лицето — quelle jolie figure!2 Ах, селяк! Lise, Lise, селяк в руска рубашка! Гледай: селяк! Значи вие работите не само портрети?