Бях израснала в града, в удобната и космополитна среда в дома на баба ми и се бях радвала на много повече свобода, отколкото всяко чилийско момиче по онова време, та дори и днес, защото, въпреки че краят на първото десетилетие на двайсети век вече наближава, животът на младите момичета по тези места не е станал кой знае колко по-модерен. Промяната в стила на живот, когато се озовах у Домингес, беше брутална, независимо от техните усилия да ме накарат да се чувствам удобно. Бяха много мили с мен и лесно ги обикнах; тяхната нежност компенсираше затворения и често навъсен нрав на Диего, който пред хора се държеше с мен като със сестра, а насаме в много редки случаи разменяхме някоя и друга дума. Първите седмици на моето привикване бяха много интересни. Дон Себастиан ми подари великолепна черна кобила с бяла звезда на челото и Диего прикрепи към мен един надзирател, с когото да обиколим имението, за да се запозная с ратаите и със съседите, които живееха на такива разстояния, че всяко посещение отнемаше по три-четири дни. След това ме остави да разполагам на воля с времето си. Мъжът ми излизаше с брат си и баща си на работа в полето или на лов и понякога стануваха по няколко дни. Аз не понасях скуката у дома с нескончаемите задължения около галените деца на Сусана, варенето на сладка и консерви, чистенето и проветряването, шева и плетките. Затова, щом приключех работа в училището или в лечебницата на чифлика, обувах едни панталони на Диего и яхвах кобилата, която мигом се впускаше в галоп. Свекърва ми ме бе предупредила да не яздя разкрачена като мъж, за да не си навлека някои „женски болежки“, евфемизъм, който така и не дешифрирах напълно, но със сигурност никой не би могъл да язди по друг начин по тези хълмисти и каменисти места, без да си счупи главата. Природните хубости караха дъхът ми да спира, оставяха ме в захлас при всеки завой на пътя, изпълваха ме с възхита. Препусках нагоре по склоновете и надолу през долината чак до шумнатите гори, които бяха райско владение на лиственици, лаврово и канелено дърво, маниу14, мирта и хилядолетни араукарии15 — изискани дървесни видове, които Домингес обработваха в дъскорезницата си. Опияняваха ме ароматите на влажната гора — този чувствен дъх на червеникава пръст, на растителни сокове и на корени; покоят на тези шумаци, охранявани от смълчаните зелени гиганти, и тайнственият шепот на леса, вплел в себе си песента на невидима вода, танца на заплелия се в клоните въздух, шепнята на коренища и насекоми, нежните трели на диви гълъбици и размирните подвиквания на птицата тиуке16. Всички пътеки свършваха при дъскорезницата и отвъд нея трябваше да си проправям път през гъсталаците, доверявайки се на инстинкта на кобилата ми, чиито копита потъваха в разкаляната почва с петролен цвят, мазна и уханна като мъзга. Светлината се процеждаше през огромния купол, образуван от дърветата в ясни полегати лъчи, но имаше и леденостудени места, където се спотайваха пумите и ме дебнеха с пламнали очи. Носех пушка, привързана към седлото ми, но все едно — в момент на спешна необходимост надали бих успяла да я извадя, а и никога преди не бях стреляла. Снимах древните гори, езерата, застлани с черен пясък, пенливите реки с песнопойни камъни и поривистите вулкани, които увенчаваха хоризонта подобно на змейове, заспали в кули от пепел. Снимах и обитателите на имението, на които сетне подарявах снимките, а те ги вземаха объркани, недоумявайки що да сторят със собствените си изображения, които те не бяха поръчвали. Прехласвах се пред тези обветрени от природните стихии и нищетата лица, ала те не се харесваха такива, каквито бяха, с дрипите и тегобите на гръб, предпочитаха ръчно оцветените снимки, на които позираха с единствената си дреха — от сватбата, — добре измити и сресани, а децата им — изчистени от обичайните сополи.
14
Дървесен иглолистен вид в Чили, използващ се като източник на висококачествен дървен материал. — Б.пр.