Росен Босев
Портрети на небесни тела
Част първа
Пеперуда в стаята
1
Веднъж през хиляда деветстотин седемдесет и осма година по безлюдните планински склонове се изкачваха двама мъже на средна възраст. Единият вършеше тази работа не за първи път — това си личеше и по екипировката му, и по равномерната крачка, и по правилното, с призвук на известно самодоволство вдишване и издишване. Другият, напротив, бе облечен и обут непригодно за планината, ходеше разхайтено, пушеше тънка холандска пурета и от време на време в изблик на телесна радост подскачаше към клоните на боровете, сабаряйки от тях ту сух, трошлив сняг, ту пожълтели иглички.
Да, такава непонятна бе природата — по сенчестите места двамата нагазваха сняг, който пълнеше острите половинки на оногова с пуретата, по равните пък платна ги заливаше горещо лятно слънце. От двете страни корави преспи се редуваха с раззеленени полянки с поболи кокичета или демисезонни1 сипеи се спускаха към весели ручеи. Есента се намесваше тук с мрачни лишеисти парцели, с миналогодишните черни листа върху клоните на кривите круши или пък със същите тези пожълтели иглички, които от време на време изтръскваше от мълчаливите борове единият мъж.
Ако човек възприемеше картинката само с очите си, трудно би разбрал кой месец, дори кой сезон е сега. Но пролетта невидимо и категорично се налагаше с аромата, с юношеското звънтене на въздуха, с всичко онова необяснимо и недоловимо, което кара именно него сезон да предпочитат повечето от хората.
— Хвърли тази цигара, Владай — рече по едно време непушачът.
— Това е пурета — отвърна човекът със странното име Владай.
— Все едно, хвърли я, тровиш цялата природа. Неочаквано за самия себе си, Владай хвърли пуретата. Уж искаше да попуши още малко, уж искаше да поядосва така, съвсем приятелски, своя спътник, но нещо разтвори пръстите му (дали пък не костеливата ръка на отровената природа?) и пуретата с лошо съскане угасна в снега.
— Е, това е друга работа — въздъхна Христо с пълни гърди, — така се живее.
Изкачваха мочурливо място и краката им жвакаха. Вървяха — единият с нарастваща енергичност, другият с неприкрита леност. Интересното обаче бе там — въпреки цялата тренираност и екипировка на Христо, въпреки очевидно по-стабилно сложената му фигура и поздравите му крака, Владай с цялата своя разпуснатост се движеше някак по-леко, по-бързо, по-убедително дори. Гени някакви ли казваха своята дума, или пък в предишен свой живот Владай бе планирал като птеродонт из розовото мезозойско небе, докато Христо е бронтозавърствувал из блатата?
А може би се обаждаше тук онова недоказано естетическо преимущество на никому ненужния дим пред калоричната уместност на буцата кюмюр?
Да, лекомислена е човешката природа и често пъти съвсем несправедливо небрежността доминира над усилието, както често пъти жените предпочитат в леглото си фантазьора-развейпрах пред усърдния работяга.
При тези двамата противоречието не бе толкова силно: просто пролетната светлина по подхождаше на Владай. Може би в друг сезон, в нощната тъма, сред снежната фъртуна, щеше да стане видна цялата Владаева несъстоятелност и щеше тогава добре екипираният Христо да проправи необходимата пъртина. Както и да е — те пред никого в момента не демонстрираха, пред никого не се доказваха, не съперничеха за нищо — без значение бе кой ще стигне първи. Просто си крачеха през планината всеки по своя начин и си разменяха незначителни и дружелюбни реплики.
Владай повечкото се жалваше, че все не може да тръгне по баирите веднъж седмично поне, а Христо обратно, уверяваше го колко е полезно това за здравето.
— За нашата възраст особено — рече Владай със зле прикрито лукавство, на което Христо съвсем сериозно отвърна:
— Не, за възрастта, която ни предстои.
От ироничността, с която единият, и сериозността, с която другият докоснаха темата, можеше да се съди, че те се считат все още за млади хора, че техните тридесет и четири години не са товар на гърба им, че не ги е докоснал още онзи процес, който е точно обратен на процеса, който нявга ги е създал.
Това, че тъй си го мислеха, доказваше все още запазена психика, но иначе по отношение на телата си биха могли да бъдат доста по-взискателни. Бяха хвърлили ризите и фланелките, крачеха голи до кръста и макар торсовете им да издаваха известна физкултурност, под иначе здравите гърди вече изпъкваха първични шкембенца. Христовото бе по-мускулесто — релефно и на пръв поглед естествено закръгление върху повърхността на стегнатото тяло. Но именно тази му уместност не оставяше никакво съмнение, че то е завинаги вече. Владаевото пък възвишение нямаше нищо общо с мършавото му тяло и така подлъгваше, че е съвсем временно, че две-три такива разходки, и то ще изчезне. Къде обаче ще изчезне — на друг ли ще се прилепи, или просто ей така, ще висне като самотно виме в пространството? — ето това не беше известно.