— Поне прекарвах повечето време изправена — отговори Баба. — Отвратително беше това твоето. Всички си го мислеха.
— Ти пък откъде знаеш? — сопна се Леля.
— Цялото село говореше за тебе — отговори Баба.
— И за тебе говореха! Наричаха те Ледената девица. Не знаеше, а? — присмя се Леля.
— Не бих оцапала устата си да произнеса думите, с които наричаха тебе — викна насреща й Баба.
— О, тъй ли? — писна Леля. — Е, хубаво тогава, нека ти обясня, добра ми жено…
— Не смей да ми държиш такъв тон! Ничия добра жена не съм…
— Именно!
Отново настъпи продължителна тишина, докато двете се гледаха една друга, опрели нос до нос. Но тази нова тишина беше цяло квантово състояние враждебност по-високо от предишната — човек можеше да си опече пуйка на нея. Вече нямаше крясъци. Нещата бяха отишли прекалено далеч, за да се решат с викане. Сега гласовете бяха тихи и изпълнени със заплаха.
— Трябваше да помисля с главата си, преди да послушам Маграт — изръмжа Баба. — Тази работа със сборището е идиотска. Привлича напълно погрешен тип хора.
— Радвам се, че успяхме да си поприказваме — изсъска Леля Ог. — Това прочиства въздуха.
Тя погледна надолу.
— И освен това сте на моя територия, мадам.
— Мадам!
Бурята изтътна в далечината. Обичайната за Ланкър буря след кратък гастрол към подножието на планините се беше завърнала за едно вечерно представление. Последните лъчи на залеза пронизваха мъртвешки бледите облаци, едри капки дъжд задумкаха по островърхите шапки на вещиците.
— Наистина не виждам защо трябва да си губя времето с тебе — изрече Баба, като потреперваше. — Имам къде къде по-важни неща за вършене.
— И аз също — отвърна Леля.
— Лека вечер ти желая.
— И аз на тебе.
Те обърнаха гръб една на друга и закрачиха в проливния дъжд.
Среднощният дъжд барабанеше по закритите с перденца прозорци на Маграт, докато тя съвестно прелистваше книгите на Старата Уимпър в търсене на това, което по липса на по-добра дума бихме нарекли природна магия.
Възрастната жена бе навремето си забележителен събирач на подобни работи и което беше по-странно, ги беше записала. Вещиците обикновено не намират особено приложение за грамотността си. Но тук том след том бяха педантично описани резултатите от търпеливи експерименти в областта на приложната магия. Старата Уимпър в действителност беше вещица-изследователка13.
Маграт четеше любовните заклинания. Всеки път, щом затвореше очи, тя съзираше фигура в червено и жълто в тъмнината отвътре. Трябваше нещо да се направи по този въпрос. Тя хлопна книгата и погледна записките си. Първо, трябва да научи името му. Старият трик с обелената ябълка щеше да свърши работа. Човек просто обелва ябълката, взима най-дългата лентичка обелка и я хвърля зад гърба си — тя ще падне на пода, изписала името на възлюбения. Милиони момичета бяха пробвали тоя номер и неизменно се бяха разочаровали, освен ако възлюбеният не се казваше Ссссс. А това беше тъй, защото те не бяха използвали неузряла ябълка от сорта Чуден залез, откъсната три минути преди пладне през първия мразовит есенен ден, и не я бяха обелили с лявата ръка, използвайки сребърен нож с острие, по-тънко от един пръст. Старата Уимпър доста бе експериментирала и беше абсолютно категорична по този въпрос. Маграт винаги пазеше подръка няколко ябълки, ако изникне някой спешен случай, а този явно беше такъв.
Тя пое дълбоко дъх и хвърли обелката през рамо.
Обърна се бавно.
Аз съм вещица, напомни си тя. Това е просто едно обикновено заклинание. Няма от какво да се плаша. Я се стегни, момиче. Жено.
Тя погледна надолу и захапа опакото на дланта си от нерви и притеснение.
— Кой би се сетил? — възкликна гласно тя.
Беше проработило.
Тя се върна към записките си, а сърцето й трепетно биеше. Какво се правеше по-нататък? Ах, да — да събере папратово семе в копринена кърпичка преди разсъмване. Дребният краснопис на Старата Уимпър продължаваше в две страници подробни ботанически инструкции. Ако бъдеха последователно спазвани, щяха да доведат до получаването на доза любовна отвара, която трябваше да се съхранява в плътно запушено бурканче на дъното на ведро ледена вода.
Маграт отвори задната портичка. Бурята бе отминала, но първите сивкави лъчи на новия ден бяха подгизнали от равномерното ръмене. Въпреки това времето можеше да се квалифицира като „зазоряване“, а Маграт беше решена на всичко.
Къпинаци дърпаха роклята й, косата й прилепна по главата от ситния дъждец, докато тя си проправяше път в капещата гора.
Дърветата се разлюляха, въпреки че нямаше вятър.
13
Някой трябва да ги върши и тези работи. Много хубаво е да се включи в рецептата око от блатен гущер, обаче дали се има предвид Обикновен, Петнист или Голям раиран? Освен това кое око — лявото или дясното? Няма ли зрънце тапиока да свърши същата работа? Ако заместим яйчения белтък с нещо друго, дали заклинанието: а) ще работи, б) ще се провали или в) ще разтопи дъното на котлето? Любопитството на Старата Уимпър към подобни детайли беше огромно и ненаситно.
# Почти ненаситно. Вероятно, се беше наситило по време на последния й полет, през който тя беше тествала дали метлата може да се задържи във въздуха, ако измъкваме от нея вейка по вейка. Ако може да се вярва на малкия гарван, който тя бе обучавала за черна кутия на летателното си средство, отговорът почти сигурно беше „не“.