— Много добре — каза тя. — Виждам те. Кажи кой си?
Крал Верънс пристъпи напред.
— Видях те как правиш физиономии зад гърба им — додаде тя. — Едва се удържах да ги гледам невъзмутимо.
Не им правех физиономии, жено, мръщех се.
Леля присви очи.
— А-ха, познавам те аз — възкликна тя. — Ти си умрял.
— Предпочитам термина „починал“ — отговори кралят.
— Бих ти се поклонила14, обаче всичките тия вериги ми пречат. Да си виждал тъдява един котарак?
Да. Спи горе в една от стаите.
Леля видимо си отдъхна.
— Значи всичко е наред — каза тя с облекчение. — Бях започнала да се притеснявам.
Тя огледа отново тъмницата.
— За какво служи онова голямото легло там?
— Това е разпъвачката — отговори кралят и обясни принципа й на действие. Леля кимна.
— Какъв чевръст дребничък мозък си има тоя човек — констатира тя.
— Опасявам се, мадам, че може би съм отговорен за нелеката ситуация, в която изпаднахте — каза Верънс, като седна върху или поне малко над удобна наковалня. — Искаше ми се да привлека вещица в замъка.
— Надявам се в такъв случай да си сръчен в отварянето на ключалки?
— Опасявам се, че те са над моите способности на този етап… но сигурно… — призракът на краля махна с ръка в небрежен жест, опасващ тъмницата, Леля и оковите — …за една вещица те биха били…
— Твърди като стомана — довърши Леля. — Ти умееш да минаваш през стени, обаче аз не мога.
— Не бях се замислял за това. Мислех си, че вещиците могат да правят магии.
— Млади човече, ще ти бъда задължена, ако си затвориш устата.
— Госпожо! Аз съм кралят!
— Но също така си и умрял, тъй че на твое място не бих предявявала големи претенции. Сега просто кротувай и чакай като добро момче.
Противно на всичките си инстинкти, кралят усети, че се подчинява. Не можеше да се противоречи на подобен глас. Той звучеше направо през годините, от дните му в детската стая. Ехото нашепваше, че ако не си изяде всичко, ще бъде пратен право в леглото.
Леля Ог се раздвижи в оковите си. Надяваше се някой скоро да се отбие насам.
— Хм — обади се неспокойно кралят. — Чувствам, че дължа обяснение…
— Благодаря ти — каза Баба Вихронрав и понеже Шон явно очакваше още нещо, добави: — Добро момче.
— Да, ’спожо, — отговори Шон. — ’Спожо?
— Какво има още?
Шон заусуква крайчеца на ризницата си от притеснение.
— Нали не е вярно туй, дето всички го приказват за нашта мама, а, ’спожо? — попита той. — Тя не ходи насам-натам да кълне селяните. Освен Дейвис месаря. И стария Кейкбред, понеже й ритна котака. Обаче това не бяха истински проклятия, нали така, ’спожо?
— Можеш да престанеш да ме наричаш ’спожо.
— Да, ’спожо.
Значи такива работи разправят хората?
— Да, ’спожо.
— Е, майка ти наистина разстройва от време на време приятелите си.
Шон прехвърли тежестта си от единия на другия крак.
— Да, ’спожо, ама те разправят ужасни неща и за вас, ’спожо, извинете ме за израза, ’спожо.
Баба изсумтя.
— Какви неща?
— Не бих искал да ги повтарям, ’спожо.
— Какви неща?
Шон обмисли следващия си ход. Не че имаше особено голям избор.
— Много неща, които обаче не са истина, ’спожо — побърза да стъпи на сигурно той. — Всякакви работи. Като например, че старият Верънс бил лош крал, а вие сте му помогнала да се възкачи на трона и сте предизвикала оная лоша зима преди години, а кравата на стария Норбът спряла да дава мляко, щото вие сте я погледнала с лошо око. Всякакви лъжи, ’спожо — лоялно добави той.
— Ясно — рече Баба.
Тя хлопна вратата пред запъхтяното му лице, спря да помисли за момент, след което се върна в люлеещия се стол.
Малко по-късно повтори още веднъж:
— Ясно.
А след още малко добави:
— Тя е просто една изкуфяла дъртофелница, обаче не мога да позволя хората да започнат да говорят каквото им падне за вещиците. Веднъж загубиш ли уважението им, губиш всичко. И не си спомням да съм гледала кравата на стария Норбът. Кой въобще е старият Норбът?
Тя се изправи, откачи островърхата си шапка от кукичката зад вратата и внимателно я нахлупи на главата си пред огледалото, като я забучи с десетина остри, ужасяващи на вид игли. Те потъваха в кока й една по една, неизбежни като гнева Божи.
Потъна за момент в кошарата и измъкна оттам вещерската си пелерина, която служеше за одеяло на болните кози, когато не се ползваше по предназначение.