Изведнъж му просветна.
— Ти нали не си вещица? — попита той, като неловко човъркаше земята с края на алебардата си.
— Разбира се, че не съм. Да не би да ти приличам на вещица?
Стражът огледа окултните й гривни, обточената с коприна пелерина, разтрепераните ръце и лицето й. Лицето го плашеше най-много. Маграт бе употребила доста пудра, за да го направи бледо и интересно. Комбинирано с щедро използваната спирала, то създаваше у стража усещането, че гледа две мухи, паднали насред захарница. Усети се, че се опитва да направи с ръце заклинание за отблъскване на злите сенки за очи.
— Да — неуверено отговори той.
Мозъкът му продължаваше да смила проблема. Тя очевидно беше вещица. Напоследък се беше разнесъл слухът че вещиците са вредни за здравето. Беше му изрично наредено да не ги пуска, но никой не му беше казал каквото и да било за продавачките на ябълки. Те не представляваха проблем. Вещиците бяха тия, дето представляваха проблем. Тя казва, че е продавачка на ябълки, а кой беше той, че да се съмнява в думите на една вещица?
Почувствал прилив на щастие след това упражнение в практическа логика, той отстъпи и сърдечно махна с ръка.
— Преминавай, продавачко на ябълки!
— Благодаря ти — сладко отговори Маграт. — Искаш ли ябълка?
— Не, благодаря. Още не съм изял предишната, дето другата вещица ми я даде. — Той врътна очи. — Не вещица. Не вещица, а продавачка на ябълки. Продавачка на ябълки. Точно тъй.
— И това преди колко време се случи?
— Само преди няколко минути…
Баба Вихронрав не се беше загубила. Тя не беше от хората, дето се губят. Просто в момента, въпреки че й беше абсолютно ясно къде се намира тя самата, някак си й убягваше местоположението на всичко останало. Тъкмо беше улучила за втори път кухнята. Това предизвика нервен срив у готвача, който междувременно се опитваше да опече на шиш малко целина. Фактът, че няколко души бяха поискали да си купят от ябълките й, изобщо не беше допринесъл за доброто й настроение.
Маграт се ориентира по пътя до Голямата зала, която по това време на деня беше празна и изоставена, с изключение на двамата стражи, играещи на зарове. Бяха облечени в туниките на личната гвардия на Фелмет и прекъснаха играта си в мига, в който тя се появи на вратите.
— Виж ти, виж ти — възкликна похотливо единият. — Дошла си, за да ни правиш компания, а, красавице?15
— Опитвам се да намеря тъмницата — обясни Маграт, за която израза „сексуално посегателство“ не беше нищо повече от сбор срички.
— Представи си само — заяви стражът, като намигна на колегата си. — Струва ми се, че бихме могли да ти помогнем.
Те се изправиха от двете й страни. Тя виждаше единствено две брадички, о които човек можеше да си пали кибритени клечки, и усещаше всеобгръщаща воня на прокиснала бира. Неистовите сигнали, които части от мозъка й изпращаха, започнаха да си пробиват път през твърдата й като стомана убеденост, че лошите неща се случват само на лошите хора.
Двамината я поведоха по стълбищата няколко етажа по-надолу, сред лабиринт от усойни коридори, докато тя трескаво търсеше някакъв учтив предлог, под който да се откъсне от тях.
— Искам да ви предупредя — започна Маграт, — че не съм, както може би изглежда на пръв поглед, проста продавачка на ябълки.
— Представи си само!
— В действителност съм вещица.
Този факт не произведе впечатлението, на което се надяваше. Стражите само размениха погледи помежду си.
— Много хубаво — отговори единият. — И без това от доста отдавна се чудя какво ли е да целунеш вещица. По тия места разправят, че тя те превръщала в жаба.
Другият страж го смушка в ребрата.
— В такъв случай бих казал — започна той със заговорническия тон на човек, който си мисли, че това, което ще каже, ще бъде изключително смешно, — че вече си целунал някоя от тях. Още преди години.
Краткият хохот рязко спря, а Маграт беше запратена към стената и подложена на близък оглед от страна на ноздрите на стража.
— Слушай ме сега, миличка. Дори и да си вещица, ти не си първата, която е попадала тука долу. А ако искаш да ти проработи късметът и да излезеш отново, трябва просто да бъдеш мила с нас, разбра ли?
Някъде наблизо се разнесе вледеняващ кратък писък.
— Ето, виждаш ли — продължи стражът, — това беше вещица, дето не разбира от дума. Можеш да направиш услуга на всички ни, нали тъй? Какъв късмет си имала само, че попадна на нас.
Търсещата му ръка внезапно спря.
— Какво е това? — попита той право в бледото лице на Маграт. — Нож? Нож?! Работата взе да става сериозна, а, Хрон?
15
Никой не знае защо мъжете говорят подобни работи. Всеки момент той ще заяви, че си пада по момичета с характер.