— Детето ли? Нека да дойде, когато порасне. Като млад левент, който предизвиква съдбата си. — Дукът презрително се ухили. — Мно-о-ого романтично. Аз обаче имам доста години дотогава, за да се подготвя. Ще му дам да се пробва.
До главата му юмрукът на крал Верънс разпори въздуха, но не успя да закачи физиономията му.
Дукът се надвеси напред, докато носът му увисна досами лицето на Баба.
— Време е да се връщате при магическите си котлета, чародейки.
Баба Вихронрав крачеше гневно по коридорите на замъка Ланкър като огромен разгневен прилеп, а кикотът на дука отекваше в главата й.
— Можеше да му докараш циреи или нещо подобно — каза Леля Ог. — Хемороидите са добра идея. Позволено е. Няма да му попречат да управлява, само дето ще трябва да управлява изправен. А туй винаги разсмива хората.
Баба Вихронрав не отговори. Ако яростта имаше температура, шапката й вече щеше да се е подпалила.
— Имай предвид обаче, че от това само ще стане по-лош — додаде Леля, като подтичваше, за да не изостава. — Също като със зъбобола.
Тя хвърли кос поглед към сприхавото изражение на Баба.
— Няма за какво да се тревожиш — продължи. — Нищо особено не ми направиха. Но благодаря за проявения интерес.
— Никога не съм се безпокояла за тебе, Гита Ог — сопна се Баба. — Дойдох единствено защото Маграт се притесняваше. Винаги съм казвала, че ако една вещица не може да се грижи сама за себе си, няма за какво да се нарича вещица.
— Маграт се справи доста добре с дървото, чини ми се.
Макар и улисана в мрачната си ярост, Баба Вихронрав кимна със съгласие.
— Ето я, идва — каза. Огледа коридора по цялата му дължина, след това се наведе към ухото на Леля Ог и прошепна: — Няма да му доставя удоволствието да го произнеса на глас, но той ни победи.
— Ами, не се знае — отвърна Леля. — Нашият Джейсън и още няколко момци скоро могат…
— Видя ли му стражите? Тия не са от стария сорт. Много са жилави.
— Можем малко да помогнем на момчетата…
— Няма да свърши работа. Хората трябва сами да ги вършат тия неща.
— Щом казваш, Есме — примирително отговори Леля. — Така е. Магията е, за да бъде управлявана, а не за да управлява.
Леля кимна и след това, припомняйки си даденото обещание, се наведе и взе от земята парченце камък от настилката на пода.
— Мислех, че вече си забравила — произнесе в ухото й призракът на краля.
Нататък по коридора Шутът подтичваше след Маграт.
— Мога ли да те видя отново?
— Ами… не знам — отговори Маграт, а сърцето й пееше самодоволна песен.
— Какво ще кажеш за довечера?
— О, не. Довечера съм много заета.
Тя бе възнамерявала да си легне рано с чаша топло мляко и бележките по експериментална астрология на Старата Уимпър, но инстинктът й подсказа, че трябва да поставя препятствия пред всеки потенциален ухажор, за да разпалва страстта му.
— Тогава утре вечер? — настоя Шутът.
— Утре мисля да си мия косата.
— Мога да се освободя вечерта в петък…
— Ние, вещиците, доста работим нощем, нали разбираш…
— Тогава някой следобед, а?
Маграт се поколеба. Може би инстинктите й грешаха.
— Ами… — започна тя.
— Към два часа. На полянката до езерцето, става ли?
— Ами-и…
— Ще те чакам там. Става ли? — отчаяно попита Шутът.
— Шуте! — Гласът на дукесата отекна из коридорите и сянка на ужас пробяга по лицето му.
— Трябва да тръгвам. Значи на полянката, окей? Ще съм облечен така, че да ме разпознаеш. Става ли?
— Става — повтори Маграт, хипнотизирана от невероятната му упоритост. После се обърна и хукна след другите две вещици.
Извън замъка беше настанало същинско стълпотворение. Тълпата, събрала се при появата на Баба, сега се бе увеличила значително, бе преляла през неохраняваните порти във вътрешния двор и се бе изсипала на вълни край караулката. Гражданското неподчинение беше ново явление за Ланкър, но хората вече се бяха досетили за някои от по-елементарните му проявления, като размахване на сърпове и гребла нагоре-надолу из въздуха и гримасничене, придружено с викове „У-у-у-у!“. Въпреки че няколко граждани, които все още не бяха възприели концепцията, махаха знамена и ликуваха. По-напредничавите ученици вече оглеждаха с око на познавач запалимите постройки зад крепостната стена. Няколко продавачи на пирожки с месо и кренвирши в питка се бяха материализирали от нищото16 и въртяха успешна тьрговийка. Съвсем скоро някой щеше да хвърли нещо.
Трите вещици застанаха на върха на главното стълбище и огледаха морето от лица.
— Ах, ето го там нашия Джейсън — щастливо викна Леля. — И Уейн, и Дарън, и Кев, и Трев, и Нев…
16
Винаги така правят, навсякъде по света. Никой не забелязва откъде пристигат. Единственото логично обяснение е, че търговската марка включва сергия, хартиена шапка и малка, захранвана с газ машина на времето.