Маграт внимателно обмисли чутото.
— Това някакъв зен ли е? — попита.
— Знам ли? Никога не съм виждала никакъв Зен.
— Когато бяхме долу, в подземията, Баба каза, че би опитала с камъните. На мене ми прозвуча като много сложна магия.
— Е, Старата Уимпър не беше много-много по камъните — отговори Леля. — А иначе не е толкова сложно. Просто трябва да разръчкаш спомените им. Нали се сещаш — как е било в доброто старо време. Когато са били горещи и течни.
Тя се поколеба за момент, след което бръкна припряно в джоба си. Измъкна оттам камъче от подовата настилка на замъка и видимо си отдъхна.
— За миг си помислих, че съм го забравила — обясни тя. — Вече можеш да излизаш.
Силуетът бе едва различим в яркия ден, като някакво слабо блещукане във въздуха в сянката на дърветата. Крал Верънс примигна. Беше отвикнал от дневната светлина.
— Есме — повика я Леля. — Един човек тука иска да те види.
Баба бавно се обърна и примижа срещу призрака.
— Видях те в тъмницата — каза тя. — Кой си ти?
— Верънс, крал на Ланкър — представи се призракът и направи поклон. — Дали имам честта да разговарям с Баба Вихронрав, доайена на вещиците?
Вече отбелязахме, че макар да бе наследник на многовековно кралско потекло, Верънс не беше глупак. Освен това цяла година, без да бъде подлаган на изкушенията на плътта, беше сторила чудеса. Баба Вихронрав се имаше за абсолютно неподатлива на ласкателства, но кралят професионално прилагаше еквивалента на допълнителна порция бита сметана върху сладкиша. Поклонът определено беше подходящ детайл.
Едно мускулче потрепна в ъгълчето на устата на Баба. Тя направи кратък скован поклон в отговор, защото не беше сигурна какво точно значи „доайен“.
— Аз съм т’ва — допусна тя. — И вече можеш да се изправиш — додаде величествено.
Крал Верънс остана на колене около три пръста над повърхността на земята.
— Копнея да ми бъде направена услуга — бързо каза той.
— А ти как изобщо се измъкна от замъка? — прекъсна го Баба.
— Почитаемата Леля Ог ми съдейства — отговори кралят. — Допуснах, че след като съм прикован към камъните на Ланкър, бих могъл да отида там, където и те отидат. Опасявам се, че я въвлякох в неприятности, за да наглася работата. Понастоящем витая в престилката й.
— Не си първият — механично отбеляза Баба. — Есме!
— Умолявам те, Бабо Вихронрав, възкачи сина ми на престола.
— Да го възкача ли?
— Знаеш какво имам предвид. Той в добро здраве ли е?
Баба кимна.
— Последния път, когато го Наблюдавахме, ядеше ябълка — отговори тя.
— Неговата съдба е да стане крал на Ланкър!
— Да, де. Ама съдбата, знаеш, е сложно нещо.
— Няма ли да ми помогнете?
Баба водеше вътрешна борба.
— Ама това си е чисто набъркване, видиш ли — каза тя. — Грешно е да се набъркваме в политиката. Искам да кажа, че веднъж като почне човек, след това не може да спре. Фундаментален закон на магията е това. А не можем да се разхождаме насам-натам и да им се бъркаме на фундаменталните закони.
— Значи няма да ми помогнете?
— Ами-и… естествено, някой ден, когато момчето поотрасне…
— Къде е той сега? — студено попита кралят.
Вещиците избягваха да срещат погледите си.
— Изведохме го безопасно извън страната — отговори с неудобство Баба.
— При много добро семейство — бързо додаде Леля Ог.
— Що за хора са? — попита кралят. — Да не са от простолюдието?
— В никакъв случай — твърдо отговори Баба, щом образът на Витолър изплува във въображението й. — Съвсем не са обикновени. Много необикновени даже. Хм.
Погледът й умолително се спря на Маграт.
— Теспианци17 са — подкрепи я Маграт, като вложи в гласа си такава доза одобрение, че кралят се усети да кима механично в съгласие.
— О — възкликна той. — Хубаво.
— Ами-и? — прошепна Леля. — На мене не ми изглеждаха тъй.
— Не демонстрирай невежеството си, Гита Ог — измърмори й Баба и отново се обърна към призрака на краля: — Извинявайте за недоразумението, Ваше величество. Тя само така си приказва. А дори не знае къде се намира Теспия на картата.
— Където и да се намира, надявам се, че знаят как да обучат младежа във военно изкуство — отговори Верънс. — Защото познавам Фелмет. След десет години ще се е окопал в царството ми като жабок под камък. — Кралят обходи с поглед вещиците. — И какво кралство ще завари момчето, когато се завърне? Дочувам слухове в какво вече се превръща страната ми. Нима ще гледате през всичките тия години как се руши и разграбва? — Призракът на краля избледня. Само гласът му остана да виси във въздуха, лек като бриз. — Помнете, добри ми сестри, земята и кралят са едно.
17
Теспис, VI пр.н.е. — гръцки драматург и поет, смятан за родоначалник на театралната драма.